Панихида за Джон Ленън

Николай Фенерски | 13 май 2017 в 09:0047630

Нито е 8 декември, нито има някакъв специален повод, просто се получи една много човешка история. Музикалният вкус е особено нещо. Ако беше жив Клиф Бъртън, щеше да забие по два тупаника на Джеймс и Ларс, задето са се навили да излязат на една сцена в дует с Лейди Гага. Сигурно се върти в гроба, Бог да го прости. Затова и не слушам Металика след 1991, тук-таме някое парче достига до слуха ми. И си му личи, че е правено в епохата след 90, има нещо, което го издава. През първите години те бяха неподправени, автентични, некомерсиални, честни. Всеки винаги трябва да получава възнаграждение за труда си. Но комерсът е преминаване на границата, на добрия тон дори. Стремежът към парите не бива да е в основата при творчеството. И когато тоя стремеж се превърне в прозрачна формулка за много кинти, се получават близки до чалгата звуци.

И Бийтълс не съм слушал никога. Може би заради марката, в която са превърнати, а може би заради поп звученето им. Не съм слушал също така Мотли Крю и Бон Джоуви. Твърде розови са тези звуци за моя вкус. Много хора обичат леката и поп музиката. А музикалните предпочитания са толкова особено и лично нещо, че никога не е имало смисъл да се спори и доказва кой слуша гадна музика и кой готина музика. Хайде да дойде някой да ми изтъква защо трябва да слушам Азис примерно, дали ще го чуя изобщо какво ми говори? Представям си аргументите му. По същия начин почитателите на класическата музика не могат да убедят останалите да я заобичат изведнъж. Обичта към нещо се гради бавно.

А това, че не съм слушал Бийтълс, не ми дава право да говоря срещу музиката им. Падам си по други тонове, по по-виолетови, по-зелени, по-оранжеви, по-кафяви, по-шантави звуци. И понеже скоро си мислех нещо по темата кои песни не обичам и ме дразнят, в това число са и „Обичам те дотук“, и „Да те жадувам“, и такааа натаааатък, да не уточняваме прекалено, за да не причиняваме излишна болка на феновете им. Та се сетих пак за редовния си хейт срещу Джон Ленън и Imagine. Ами не го правя самоцелно. Не хейтя, за да си доставям перверзно удоволствие от изричането на непопулярни мнения. От мен не извира по цял ден омраза и злоба, напротив, които ме познават, могат да потвърдят, че от мен струи на талази в огромни количества единствено любов и доброта, честно.

Хейтя, за да предизвиквам, да провокирам мислене, да карам някого да мърда гънки мозъчни, ако още са му останали. След първоначалното раздразнение от думите ми човек може и да се задълбочи в мисленето по въпроса. Но и аз си намерих майстора, братя и сестри. И мен ме накара някой да се замисля. И това не беше редакторът*, който ми каза, че статията ми не става, кофти е, няма да я пусне. Това беше една жена, която без да подозира – чудо Божие – че аз само преди петнайсетина минути съм получил отказ от редактора да публикува текста, ми заговори за Джон Ленън.

За първи път я срещах на живо, контактували сме с нея само виртуално, сърдечен, сърцат и емоционален досущ като мен човек. И заради това, че от други текстове тя знае отношението ми към Бийтълс, подхвана да ми разкаже как на 8 декември 1989 година, съвсем малко след промените, в град Търговище един свещеник извършил панихида, заупокойна молитва с целия православен ред на тази служба, с изпросване от Бога на милост за Джон Ленън. И те, две млади момичета, които тогава слушали тази музика и обичали Джон, били много развълнувани. Били впечатлени, че някой иска да се погрижи за душата на Джон Ленън, че някой отправя молитви за него. Какво нещо... Заради Марк Чапман жената прочела „Спасителя в ръжта“, книгата, която той твърди, че го е вдъхновила да извърши убийството.

Може ли книгата на Селинджър да те накара да убиваш? Или „Спасителят в ръжта“ трябва да те накара да пазиш децата да не паднат от ръба на онази бездънна пропаст? Кое от двете? Да убиваш или да пазиш? Как е възможно една творба да бъде тълкувана по толкова различни начини? Може ли книгата да е виновна за това, че един я тълкува така, а друг иначе? Чапман още гние зад решетките, в момента е на 61 години. Мнозина биха казали, че така му се пада и че съвсем правилно отхвърлят молбите му за помилване. Но аз не смея да заема позиция по този въпрос.

Минало малко време, една-две години. И двете момичета, присъствали на панихидата за Джон Ленън, се срещнали с една жена, протестантка, която им говорила дълго и убедително за смисъла на съществуването и че трябва да бъдат при Бога и е време да си изберат вече в коя църква ще влязат. Явно момичетата били от типа хора, които търсят и които имат в себе си заряда на вярата, това неизразимо пламъче, което у едни присъства, а други са го угасили. Къде да отидем – замислили се те. При евангелистите, там, чак край лозята – много е далече, а и малко е странно... При адвентистите край гробищата – има нещо, което ги смущава у тях, тия песни, а и страшно е да се прибират по тъмно от края на града. Ами хайде да отидем в Църквата. Там отецът отслужи помена. Заупокой. За успокоение на една човешка душа.

До днес момичетата са си в Църквата. Къде другаде да ходят?

А всички онези, които си представят, че светът е едно по-добро място, не са задължително комунисти, както бях написал в хейта си. Всички онези, които си представят, че хората могат да живеят в мир и че да обичаш ближния си не е книжна абстракция, са Човеци. Мечтата им е ирационална - като вярата в Бог. Нещо, което не е от този свят и трудно се обяснява.

Понякога не трябва да пускам устата си да говори. Бързото говорене води до грешки. Неведоми са пътищата... Неведом означава непознаваем. Нямаме драйвери в хард диска за методите на Твореца. Божият промисъл е по-голям от устата на който и да е човек. И е непостижим за малкия ми ум. С тоя хейт вместо да отправя предизвикателство, осъдих. А не бива.

Благодаря ти, Петя Глеридис.

---------------

* Бележка на главния редактор: Тази статия си има предистория. Преди няколко дни Фенерски ми прати текст, в който беше разгромил Джон Ленън. 

2490