В къщи много често канехме единствения жив чичо на баба ми, който живееше наблизо. Той винаги носеше и ми подаряваше някоя негова рисунка. Всички са запазени от родителите ми, рамкирани са от мен, висят и до днес вкъщи. Казваше се Петър Костадинов, беше около 80-годишен и му виках „дядо-чичо“. „Дядо“ – защото в моите очи си беше на възрастта да е нечий дядо, а „чичо“, защото наистина беше такъв на баба ми по пряка роднинска линия. Всички от нашата фамилия му викаха „чичо Петър“.
Беше ерген, а поводът да остане неженен, по разкази на баба ми бе, че навремето, когато е учил във Франция заедно с Никола Танев при професорите Манжан и Реноар, е имал голяма любов с някаква безумно красива французойка. Казвала се Мадлен и била техен модел в ателието. Дядо-чичо ѝ предложил да се сгодят. Тя се съгласила, но в деня на събитието пренебрегнала обещанието си и изчезнала без да се обади. Годеникът бил безкрайно огорчен и обиден.
Отказът на несериозната французойка явно беше оставил някакъв отпечатък в съзнанието му. За по-сигурно, той предпазливо отбягвал всякакви връзки и беше останал сам в дългия си живот. Ако изключим нас, роднините, нито имаше семейство, нито пък деца. Явно от опита с французойката му е останало тревожното и горчиво усещане за следващо отхвърляне. Затова никога не посмял да предлага годеж или женитба.
Живееше като заклет стар ерген и обитаваше два етажа от къща под наем съвсем близо до нас - на съседната пресечка - ул. „св. св. Кирил и Методий“. Всъщност това беше последният му адрес, след като беше сменил няколко ателиета и квартири в София. В последните си години не рисуваше много, пръстите му се подуваха от грунда и маслените бои. Помня, че от пода до тавана стените бяха запълнени с картини: разкошни пейзажи от София, Пловдив и Софийските села, карловското Баня и Бегово, откъдето беше родата ни, както и много други интересни места за рисуване, които вече не помня.
Снимка: личен архив
На триножника в средата на стаята, покрито с бяла хавлиена кърпа, стоеше последното му, мисля, недовършено платно. На върха на закачалката в ъгъла се мъдреше френското му таке, на което той викаше „мека шапка с гръмоотвод“. Под такето, като някаква модернистична инсталация висеше изцапаният работен халат, който се беше превърнал в твърда и нечуплива пластмаса от десетките наслоени пластове маслени бои.
До прозореца имаше стар миндер, покрит с черги и тъкани с типичните български шарки. Върху тях лежаха възглавници с ръчно везани калъфки, за които един съветски офицер му бил казал, че са „притежание на типичен буржоа“. На непокритата част на диванчето бяха подпрели бузи дузина тумбести гърнета с отдавна изсъхнали четки, до тях „живееха“ стари ламаринени кутии на „Filmfabrik Wolfen“, в които вместо киноленти имаше изстискани докрай туби от маслени бои.
Битът му, изпълнен с произведения на изкуството, приличаше на фантастична галерия, в която той беше едновременно в няколко роли: на обитател, на посетител с голяма чаша кафе и коняк „Плиска“, на готвач на чудесна пилешка яхния, на философ-куратор в залата и на екскурзовод в миналото.
Снимка: личен архив
Освен роднините, които живеехме наблизо, в дома му често наминаваха верни приятели, изкушени да похапнат от прословутата му манджа и да се почерпят с чаша вино. Разказвал ми е и какви щуротии са правили с другите художници. Сред тях се открояваше изключителният творец със 100-сантиметров ръст - Павлето (Георги Павлов), доста по-нисък от френския му колега - известният художник-импресионист, джуджето Анри дьо Тулуз-Лотрек.
Запомнил съм една забавна случка от бедните студентски години на художниците - как са вмъквали Павлето в киносалоните: най-високият студент обличал дълго палто, закопчано до последното копче, и под него криел малкия си на ръст състудент. Така скрит между краката и балтона, заедно с Павлето внимателно прекосявал терена до разпоредителите, за да им проверят билетите и влизали в тъмния салон.
Въпреки ръста си, Павлето е бил изключително надарен майстор на живописта. Помня неговите топли, артистични платна. Жалко, че заради огромната разлика във възрастта не съм се срещал с него, вероятно щях да науча много интересни неща, които сега да разкажа.
Чичо Петър разказваше, че веднъж негови състуденти от академията решили да се пошегуват с него и го закачили, както си е облечен с палтото, на закачалката в скулптурното ателие. Да, но излизайки от Академията, се увлекли в приказки и съвсем забравили за горкия човек на закачалката. Той безпомощно висял там, докато дядо-чичо не влязъл случайно в помещението, видял Павлето и го свалил долу.
Виждал съм Павлето, с неизменната голяма и несъразмерна барета на главата, пред входната врата към двора на чичо Петър. Винаги чакаше там и никога не влизаше, въпреки упоритите ми покани. Тогава недоумявах защо, но по-късно разбрах – отказвал деликатно, защото не можел да се качва по стълби. Избягвал да посещава места, където липсва асансьор.
Веднъж в по-ново време минавах покрай тази къща на ул. „св.св. Кирил и Методий“ до ул. „Г. С. Раковски“ и с учудване забелязах, че в двора „висяха“ някакви травестити, а от балкона на горния етаж се виждаха други ярко гримирани мъжки проститутки. За мое удивление осъзнах, че домът с ателието на стария художник беше обърнат на вертеп и нямаше нищо общо с измазания с бял хоросан, чист и пълен с маслени платна артистичен хаос от моето детство. След време прочетох някъде, че конкуренцията от подземния свят запалила къщата с все обитателите му, които се хвърлили през прозорците кой както може. Половината сграда изгоряла, а покривът пропаднал. Толкова за съвремието ни.
В онези стари времена художникът ползваше за ателие горния светъл етаж на къщата. Скромно обзаведеният долен етаж обитаваше, а безистенът се използваше под наем от едно много странно семейство.
Бяха двойка без деца. Ужасно мърляви, ходеха с дрипи, а на всичкото отгоре бяха стиснати. Един път ме помолиха да им купя прясно мляко и хляб, но набързо и може би съвсем умишлено ми пробутаха в ръката по-малко пари, отколкото струваха. Като всяко доверчиво дете не проверих колко пари имам и на щанда сумата, естествено, не стигна. Върнах се само с хляб, а семейството ме обвини, че съм присвоил останалото. Беше ми обидно, защото не го бях направил.
Започнах да ги избягвам и заради гнусната им постъпка ги намразих. Те ми приличаха на най-лошите пирати от сбирщината в „Острова на съкровищата“, само че не бяха на кораб, а в буренясал двор със счупена беседка и изгнили пейки. После ги кръстих „семейство Тенардие“ като псевдо-приемните родители на Козета от „Клетниците“ на Виктор Юго. С детското си въображение си представях, че тъкмо така са изглеждали Тенардие.
Жената „Тенардие“ ходеше с една ужасно мазна престилка и с още по-мазна коса, а мъжът „Тенардие“ вечно бе обут в неизпрани панталони на кафяви затворнически райета. Жалките му одеяния бяха закачени на мърхоляви тиранти с отдавна избледнял и неопределен цвят. Той се движеше със стари дървени патерици и непрекъснато повтаряше, че е здрав като бик, а жена му е много болна. Цепеха стотинката на две, даже на три, бяха невиждани скръндзи. Дядо-чичо Петър им викаше „циции“.
Когато и двамата „Тенардие“ умряха, почти един след друг, роднините им дойдоха още на другия ден да тършуват в жалката обител. Под дюшека, класическия български сейф, откриха - цели 2 две спестовни книжки! Едната с около 10 000 лева, другата с 8000. Това бяха колосални суми за онова време като се има предвид, че една обикновена панелна гарсониера струваше около 5-6 хиляди лева. Защо живееха като скотове в мизерните си стаи под наем никога няма да разбера.
Когато идваше на гости у нас на ул. „Поп Богомил“, дядо-чичо Петър сядаше до мен на дивана, разгръщахме заедно страниците на книжките и коментирахме до сутринта сюжетите. Аз импровизирах без да знам съдържанието. Той, разбира се, знаеше, че още не мога да чета, но си мълчеше и не го показваше. Правеше се на учуден, с усмивка на лице, и не ме поправяше, когато бърках текста. От него се научих, че децата трябва да развиват фантазията си и родителите не бива да ги спират.
Имаше момент, в който му се доспиваше и главата му клюмваше, но аз не позволявах това да „прелее“ в здрав сън, потупвайки го леко по рамото. Той отново се наместваше в поза удобна за четене, но скоро умората пак надделяваше и клюмването се повтаряше.
Родителите ми го отърваваха от мен, предлагайки му да полегне в другата стая, с което той незабавно се съгласяваше и тръгваше натам. Оставах сам с въображението си и продължавах да разказвам историите на въображаемите си приятели.
Сега ги разказвам и на вас.
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков",10 и "Нисим", бул. "В. Левски 59" или да я поръчате онлайн тук.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари
alfakentavur
Путин отстрани Сергей Шойгу като министър на отбраната
Constanza
Синът на Явор Божанков простреля друго дете (допълнена)
Constanza
Путин отстрани Сергей Шойгу като министър на отбраната
БотоксПутю
Арестуван в Австралия бивш US пилот от военноморския флот работил с китайски хакер