За Аристотел и правенето, и анализирането на политиката са разположени в сферата на практическото, а не – на теоретичното знание. Затова прекалено младите хора не могат да се занимават нито с едното, нито с другото: нямат необходимия собствен практически опит в реалността.

Позволявам си да добавя: освен собствен практически опит е необходимо човек да знае важни неща за самата реалност, в която разполага своите усилия. Ако не знае тези неща, то неговите усилия могат да се разбият в някое неподозирано препятствие.

Казвам това на фона на масовото мутиране на медийното политическо говорене (на политици, анализатори и други капацитети) в грозна и неприлична пропаганда. Това се случи някак внезапно, в последните седмици и обслужва, разбира се, разбойническите формации от типа на ГЕРБ, ДПС, ИТН и подобни, както и – разбира се – руснаците.

Ефектът върху публиката и върху добросъвестните, занимаващи се с политика граждани, е на ослепление – на забулване на реалността под мъглата на лъжата и манипулацията. Отдолу обаче остават обективните характеристики на нашата реалност, които няма да изчезнат дори когато тази мъгла се вдигне. Напротив – точно тогава ще се оголят с цялата си твърдост на скали, върху които може да катастрофира всеки зле навигиран политически кораб.

Най-важната такава твърда характеристика, която трябва да се има предвид в идните месеци, е следната: от момента на своето Освобождение мнозинството от българския народ никога, нито за една секунда не е желал да живее по правилата на европейската цивилизация.

Винаги, от 1879 година насам българите, които са дърпали към Европа, са били малцинство. Понякога това малцинство е пренебрежимо малобройно – като например през 2017 година, когато парламентарните избори не вкараха в българския парламент нито един представител на европейското начало. В други случаи това малцинство набъбва, макар да остава малцинство. Тогава, при благоприятни външни и вътрешни условия, се появява възможността това модерно малцинство да придърпа инертното, ориенталско по своята природа мнозинство на известно разстояние по пътя към Европа.

Тези моменти са, в нашата история, изключителна рядкост. Те са изключение, а не – правило. После това малцинство бива заринато под ориенталската маса, която спира да се движи към Европа и обръща курса обратно към ориенталщината.

Правителствата на Кирил Петков и на Николай Денков бяха (както правителствата на Филип Димитров и на Иван Костов) такива изключения. Набъбналото за пореден път про-европейско малцинство успя, въпреки чудовищната, всекидневна съпротива, да придърпа ориенталското мнозинство, ритащо и скимтящо, по-близо до европейската цивилизация.

В момента виждаме неминуемата реакция: мнозинството намери политическите механизми да прекрати това движение и да подготви връщането към ориенталщината.

Кое е онова нещо в европейската цивилизация, което плаши мнозинството българи в последните 145 години? Плаши го нещото, заложено в самия фундамент на тази цивилизация: програмата за постигане на независим живот. Независимият живот, ограден и отбраняван от закона, дава възможност за развитие, постигане, култивиране, спокойствие, достойнство, признание и гордост.

В рамките на ориенталската култура, обаче, перспективата за независим живот предизвиква екзистенциален ужас. Причината е, че за да водиш такъв живот, първо трябва да се изправиш и да застанеш с вдигната глава на собствените си два крака. А това те прави видим и уязвим, а щом си вече независим – нямаш някой господар, който да те пази от върлуващите по високото вихри. Това без-господарско живеене е именно перспективата, която ужасява масовия българин. Следвайки дихотомията в парчето на Васко Кръпката „Ден след ден”, масовият българин иска да пълзи като храст, а не – да стои изправен като дърво.

Това няма да се промени скоро, тъй като поддържането на идеологията „по-добре храст, отколкото дърво” е основната задача на цялата образователна система, на 90 на сто от политиците, анализаторите и медиите.

На задаващите се избори представителите на европейското начало отново няма да получат мнозинство. Народът пак няма да им даде категоричен мандат да изпълнят програмата на Васил Левски: „да бъдем равни с другите европейски народи”. Напротив, българите отново ще излъчат мнозинство от депутати, носители на ориенталщината – следовници на Рачко Пръдлето (предателя на Бойчо Огнянов) и на неговия девиз „челяк защо живей? За една чест и за едно красно име...”

Задачата да формират европейско мнозинство остава за децата на сегашните ПП-ДБ. А те, сегашните, ще трябва да напрегнат мишци, за да са поне значимо малцинство в Народното събрание. Нищо, че там мнозинството отново ще бъде съставено от наследници на Рачко Пръдлето, поп Кръстьо, Дочоолу, Гочоолу, Данко Хаирсъзина, Кириак Стефчов и други герои, вместващи се във Вазовото: „Тоя мръсен червяк, тоя низък роб, тоз позор за Бога... / Тоз човек безстиден със ниско чело, пратен на земята не се знай защо...”

Това е положението и несъобразяването с него може да доведе единствено до корабокрушение.