Постелекторален синдром

Антоний Гълъбов | 24 ноември 2016 в 12:1848674

Изборите за президент и вицепрезидент отминаха само преди две седмици, а вече никой не иска да си спомня за тях. И онези, които решиха, че са спечелили, и онези, които смятат, че не са изгубили толкова много, предпочитат да не коментират изборите. Изборните нарушения не предизвикаха почти никакво внимание. Няма коментари за организацията на изборите и дейността на ЦИК. Няма интерес и към финансирането на кампанията, дори и на инициативните комитети.

Избирателите, които направиха своя избор или предпочетоха друг да го направи вместо тях, отново побързаха да забравят за кампанията и призивите на кандидат-обединителите на нацията. Гласуваха някак между другото и продължиха да наблюдават отстрани движението на политическите играчи по терена. Проблемът е в това, че и онези, които гласуваха, и онези, които посочиха, че са срещу всички, и останалите, споделят една и съща представа за изборния процес и политиката като цяло. В този смисъл, наистина няма значение дали гласуваш, или не.

Като че ли всички приемат, че изборите са състезание, а те са всичко друго, но не и това. При всяко състезание важни са състезателите, а не публиката. Те постигат някакъв резултат, а публиката може само да ги аплодира или освирква. Българските избиратели отдавна си избраха ролята на публика, която бързо се разотива и се опитва да забрави за състезанието, след като изгаснат светлините на стадиона. Защото нямат свой залог в него. Защото смятат, че всъщност нищо не зависи от техния глас.

Какво казаха избирателите на политиците чрез своя вот? Казаха, че не ги харесват. Мнозинството от избирателите гласуваха и на референдума, защото този път им даваха бюлетината заедно с тази за президентските избори и след като шумно се оплакваха от задължителния вот на тези избори, гласуваха с „да” на въпроса дали да се гласува задължително. Гласуваха с „да” и на трите въпроса и сигурно щяха да го направят и на шестте предварително формулирани въпроси от „Шоуто на Слави”. Така щяха да подкрепят и прекия избор на директори на окръжните полицейски управления.

България навлиза стремително в политическа криза, която само формално е свързана с президентските избори. Сборът от гласовете, подадени за партиите от управляващото мнозинство на първия тур на изборите, показа че то продължава да се ползва с подкрепа. Не е вярно това, че избирателите са казали на политиците, че искат избори. Вярно е само това, че самото управляващо мнозинство се разпадна на съставните си части и този процес започна още преди президентските избори.

В тази ситуация няма място за героични пози. Кризата трябва да бъде управлявана и някак между другото мнозинството призна, че президентът ще се справи с това, както го направи през 2013 и 2014 година. Както и тогава, Плевнелиев настоява да бъдат търсени възможни решения в рамките на 43-ото Народно събрание, за да бъде избегната парламентарната криза, но по всичко изглежда, че това няма да се случи. Няма мнозинство и няма съгласие около политика, която може да разчита на парламентарна подкрепа. И това няма нищо общо с волята на избирателите.

Дневният ред, реториката и призивите на политиците рязко се смениха след обявяването на изборните резултати. Състезанието се премести на друго място, извън терена, встрани от публиката. Кой и с кого ще управлява отново не е въпрос на митичната воля на избирателите, а на споразумения и внимателно вслушване в сигнали идващи отвън, неразбираеми и недоловими за масовата публика.

Промениха ли нещо изборите за президент и вицепрезидент? По-скоро не. Мнозинството от българските граждани все така нямат ясна представа какво всъщност би трябвало да прави президента в една парламентарна република. Конституцията продължава да бъде коментирана, но остава все така непозната. Атаките срещу действащия президент продължават, а за новоизбрания се знае все така малко. Дори и онези, които гласуваха за него, нямат ясен отговор на въпроса защо са го направили.

Като че ли всички очакват следващите парламентарни избори, на които отново ще се повтори същото. През следващите месеци ще бъдем свидетели на поредната буря от обещания и заплахи. След това отново избирателите ще мислят дали да гласуват, за кого да гласуват и все така няма да имат отговор на най-важния въпрос – и какво от това? Защото гласуването за един кандидат или за партия няма пряка връзка с всекидневния ни живот.

В масовия случай българските граждани не възприемат партията като организиран начин за изразява на собствените си политически интереси. За мнозинството от българите партиите са нещо като организирани шайки от бандити, които се стремят към властта, за да се облагодетелстват от нея. В това ще ни убеждават отново и отново онези, които са решили да се възползват от гражданската неграмотност и страх. Надигащата се вълна от популизъм ще отнесе и последните останки от партийна лоялност. Но партиите ще оцелеят, а гражданите все така ще бързат да забравят за отминалите избори.

Колкото по-трайно се установява разбирането за престъпния характер на властта у нас, толкова по-лесно е властта да се превърне в средство за ограбване. Колкото повече хора са убедени в това, че всички са корумпирани, толкова по-лесно е да се краде. Колкото по-дълбоко изглежда омерзението от политиката, толкова повече се отдалечаваме от онова, към което поне на думи се стремим. Защото политиката не съществува сама за себе си. Тя се прави от хората и чрез хората, но може и да не бъде в тяхна полза. Особено ако мнозинството е убедено, че държавата е само инструмент за ограбване.

Доминиращите нагласи в българското общество трайно деградират до този примитивен популизъм. Демократичните процедури сами по себе си без обществено доверие и без активна гражданска позиция, не произвеждат демокрация. Изборите у нас показват това отново и отново. Затова и изборите не са форма, в която ние потвърждаваме собствения си ангажимент към това кой и как управлява общите ни дела.

Това е постелекторалният български синдром. Забравяме обещанията и аргументите на кандидатите. Опитваме се да не говорим и дори да не си спомняме за кого всъщност сме гласували. Дразним се, когато някой се опитва да ни припомни. Самонадеяно твърдим, че сме знаели какво ще се случи и сме познали резултата. Премълчаваме изгубените басове. Правим се, че много ни интересува как гласуват българите в чужбина, но само за да потвърдим, че те нищо не разбират от това, в което ние живеем.

В основата на този синдром е чувството за срам. Срам от това, че не знаем какво се случва наоколо ни. Срам от това, че като че ли нищо не зависи от нас. Срам от това как живеем. Срам от това, че всъщност не изглеждаме толкова умни за колкото искаме да ни мислят другите. Срам пред родителите и пред децата ни. Срам и страх от това, което предстои. Защото то не зависи от нас. Защото не го разбираме и не знаем как изборите, които правим, се отразяват на перспективите ни. Защото не искаме да знаем.

Мнозинството предпочита да запази ролята си на жертва на престъпните политически елити, които го ограбват. Така е най-удобно, защото не носиш отговорност за собствения си избор и винаги можеш да се оплакваш от онова, което ти се случва.

За разлика от Стокхолмския синдром, ние не се привързваме към похитителите си. Но предпочитаме да живеем като жертви на обстоятелствата и международното положение.

А когато си жертва, винаги ще се намери кой да се възползва от това.

Препоръчани материали
KumaLisa

Рейтинг : 799

26.11 2016 в 13:23 4
+ 0
- 0
Гълъбов, знам, че поне ти ще прочетеш този коментар, защото интереса към статийката ти е почти нулев, ако съдим по броя и качеството на коментарите под нея. Но ти ги четеш, ти трябва да ги четеш. Та ето какво. Искам да те попитам, колко ли тъпо трябва да се чувствате вие политолозите, след като венеца на смисъла на вашето професионално съществуване стигна до нивото да гнявите това, което ви подхвърля един цървул от плевенско?
мнение от IP

Рейтинг : 3578

24.11 2016 в 14:47 3
+ 0
- 0
Ние, поне не всички, не предпочитаме да живеем като жертва. Но след като никой не иска да направи поне съдебна реформа, като какво да живеем? След като 27 години гледаме едни и същи физиономии (исках да кажа мутри, ама да не съм популист...) в някаква абсурдна игра, наречена парламент, като какви да живеем?
чесън

Рейтинг : -14170

24.11 2016 в 13:49 2

Този коментар е скрит заради отрицателен рейтинг на потребителя. Ако все пак желаете да видите мнението му, натиснете тук

Red or Dead

Рейтинг : 43241

24.11 2016 в 12:50 1
+ 6
- 2
"...а вече никой не иска да си спомня за тях"


ХАХААА...птицечовков,това,че ти и шепата шорошомиги усещате как ви се изплъзват 30 сребърника си е САМО твой проблем....всеки ден си спомням изкривените ви от злоба мутри....и ми става приятно ма душата....
Апропо,стига сте скимтяли от името на ....ВСИЧКИ...99% от българите не сме на ..вашия бряг...