С отдалечаването от съветското минало все по-често може да се чуят заявления, че Украйна не трябва да празнува Деня на независимостта, а Деня на възстановяването на независимостта. Също като балтийските страни. В това има някакъв смисъл, но без да претендирам за лаврите на историк, ще се опитам да разкажа защо в началото на 90-те години не тръгнахме по същия път.

Действително за отправна точка в летоброенето може да се вземе не август 1991 г., а януари 1918 г., когато Украинската народна република, от една страна, и Австро-Унгария, Османската и Германската империи, както и Българското царство, от друга, сключват Бресткия мирен договор. Според него Украйна е призната за независима държава в границите, очертани от Третия универсал (законодателен акт на Централната рада, орган, създаден по модела на руските Съвети, б. р.). Става въпрос за Киевска област, Подолска, Волинска, Черниговска област, Харковска област, Полтавска област, Екатеринославска област (Днипро), Херсонска област и Таврия (без Крим). Освен това в Универсала се казва за присъединяването на Куршчина, Холмшчина и Воронежска област (както и други съседни на Украйна територии с преобладаващо украинско население), но след отделни преговори за тях.

Тоест теоретично в началото на 90-те години Украйна, както и балтийските страни, напълно спокойно можеше да обяви, че е била под окупация през цялото време - от 1918 г. Нещо повече, на 22 август 1992 г. последният президент на Украинската народна република Микола Плавюк връчи на тогавашния президент на Украйна Леонид Кравчук държавните регалии на УНР и грамота на Държавния център на УНР, в която Украйна, като държава на украинската нация, е призната за правоприемник на УНР. Един вид, през 1991 г. Украйна възстановява държавната си независимост и емигрантското правителство, което беше в изгнание от 1921 година, и най-сетне УНР можеше да прекрати съществуването си.

Уви, нещата не отидоха по-далеч от тези символични събития. Т.е. сегашната държава Украйна не стана официален правоприемник на Украинската народна република.

Свидетели на тези събития, с които имах щастието да разговарям, смятат, че няколко фактора са повлияли за това. В частност това, че Кравчук се страхуваше от нещо и през цялото време се колебаеше. Даже за това кога точно да приеме регалиите на УНР - Микола Плавюк предложи това да стане още през януари, в деня на обединението, но нещата се проточиха до август.

Причината за подобна нерешителност е на повърхността: тогавашната властова върхушка, да го кажем, беше наситена със съветска пропаганда и ирационални страхове. Въпреки че беше изминала една година от възстановяването на независимостта на Украйна, мнозина дори се страхуваха да използват някои думи, които „някой“ можеше да разбере погрешно. Така че едва ли при такива условия си струваше да очакваме Кравчук да се съгласи с признаването на факта на окупацията на Украйна от Съветска Русия до 1991 г.

Въпреки появата на опозиция във Върховната Рада, мнозинството в украинския парламент по това време бяха комунистите. Да се чака от тях единодушно решение за възстановяване на украинската държава (например в Литва Актът за възстановяване на независимостта, който се занимаваше с окупацията на СССР, беше подкрепен и подписан от всички членове на литовския парламент) беше доста наивно. Наивно е даже само защото наследяването предвижда и възстановяване на правата на гражданите на УНР и техните потомци, които са били нарушени от окупационния режим през 70-те години на окупация, което се напомня от привържениците на идеята за възстановяване на независимостта през 90-те. Имайки предвид колко много семейства в Украйна имат собствени трагични истории за отнемане на собствеността, за Гладомора, за депортиране в Сибир преди Втората световна война и след нея, малко вероятно е потомците на тези, които са участвали в репресиите, или потомците на онези, които по чудо са оцелели, премълчавайки истината дори пред собствените си деца, за да им дадат шанс да оцелеят, да бяха гласували през 90-те за възстановяване на правата на гражданите на почти забравената от мнозина УНР.

Още един момент - международното признаване. Повечето западни правителства продължаваха да признават балтийските държави като суверенни политически образувания, представлявани от делегации, назначени от балтийските държави преди 1940 г., които функционираха, например, във Вашингтон и не само там. От друга страна, въпреки факта, че от 1918 до 1921 г. УНР е дипломатически призната от четири дузини страни по света, трудната вътрешнополитическа ситуация в Украйна и коварството на болшевиките, които на всички международни преговори се опитваха да пробутат наред с представителството на УНР и „делегации“ на Съветите“, не способстваше за това международната общност да е готова да потвърди такова признаване по отношение на Украйна през 90-те.

Нещо повече, никой не би дал гаранции, че в случай на официално признаване на правоприемството на УНР, условно, Русия нямаше да заяви претенциите си към Крим (макар че нямаше къде да иде, тя при определени условия трябваше да отстъпи, например, Кубан), или Унгария нямаше да претендира за права върху Закарпатието, или Полша - върху част от Галисия. Но през 90-те години нито Кравчук, нито Плавюк, нито други политици бяха толкова далновидни и дори не помислиха за такова вероятно развитие на събитията. Нещо повече, свидетели на историята отпреди тридесет години са сигурни, че руснаците наистина не се интересуваха от никакви правни норми и официални признания на украинската държава или тяхното отсъствие. За да се опитат да ни унищожат, на руснаците им беше достатъчно само това, че сме украинци. Че Днепър, Харков, Киев, Одеса, Херсон не са техни. И наистина е трудно да се спори с това.

По тази причина сега вероятно не е толкова важно трябвало ли е Украйна да стане официален правоприемник на УНР в началото на 90-те. Важното е, че през 2023 г. украинците  знаят, че ние с много кръв се борим за независимостта на Украйна не от 2022-ра, не от 2014-а, а повече от 100 години. И сме длъжни да приключим този процес сега!

Честит Ден на независимостта! Слава на Украйна!