Помните „Аферата Драйфус”? Не? То и аз не я помня.
Само дето имам неприятния навик да чета и затова съм прочел някъде нещо за нея. Френският офицер Драйфус бил обвинен несправедливо в държавна измяна и изпратен на Дяволския остров. Това било част от надигналата се вълна на милитаризъм, шовинизъм, антисемитизъм (Драйфус пък бил евреин) параноя и идиотизъм във френското общество. Мнозина се страхували от германската мощ и подозирали, че евреите сътрудничат на Райха.
Както и да е. Тогава се появил обаче Емил Зола и подкрепил с все сили клетия капитан Драйфус. И накрая, въпреки ужасните колизии, Драйфус бил върнат във Франция, а накрая – и оневинен. Писателите в онази епоха били много влиятелни личности. Но не влиятелни, защото угодничат на властта и с връзките си могат да те смачкат – а именно защото са против властта и с влиянието си могат дори да я съборят.
Та така. Сега пък ще кажа, че мен Хайтови все пак успяха да ме осъдят.
Съдиха ме пет години, упорито, последователно, но и някак – небрежно – не се явяваха на делата – но методично; и накрая, на върховна инстанция, те ме осъдиха. Не на пълния размер на иска. Той беше плашещо голям. Поне за човек като мене, който си изкарва парите с честен труд именно като писател. Но все пак – на голяма, мъчително голяма сума.
Отново – както и да е.
Когато паднеш от третия етаж – дори да си каскадьор и това да ти е работата – няма как да не те заболи и да не кажеш Ох.
Аз съм каскадьор. Дълго се чудех какво съм – сега знам. Аз съм каскадьор. Аз скачам вместо другите от третия етаж, аз падам, аз се пребивам. Вместо другите. Мен ме пребиват. Вместо другите, на които, явно, животът и здравенцето са им много много ценни.
Аз излизам и казвам високо това, което всички си шепнат, мрънкат, бърборят, бръщолевят под носа, говорят под сурдинка и т.н. Аз излизам и го казвам високо, по телевизията или в някой вестник. И след това настава гола сеч. Кайо го бият и поливат с фекални води. Другите гледат и цъкат с език. И продължават да си говорят под носа. Дори понякога дават съвети. Дават съвети и на биещите и на бития. Но никога не ги дават така, че да пострадат с нещо.
Българският национален спорт, заедно с някои други, още по-недостойни, е да се седи отстрани, да се цъка с език и да се обсъжда. Докато някой го режат на парчета, защото е направил вместо другите нещо. Примерно – казал е истината. Която всички иначе добре знаят. Знаят я, но не я казват, а я мънкат, шепнат, мърморят, говорят под сурдинка и т.н.
Преди пет години, минута преди да се отвори тази „афера” аз бях казал по една телевизия, че писателите от онова време, от времето на комунистическата диктатура, бяха подмазвачи и живееха добре, поне някои от тях, правейки „свирки на властта”. Нещо такова. И бях дал за пример Хайтов.
Не че някога съм имал някакво специално отношение към Хайтов.
Всъщност – странното е, че като дете четях с огромен възторг „Ламята” – именно от Хайтов – а като юноша – с още по-голям възторг – „Хайдути” и „Диви разкази” – също от този автор.
Сега, естествено, литературните ми вкусове и разбирането ми за литературата са съвсем, съвсем други. Понякога си мисля, че това „харесване” на определени автори, в онези времена, приличаше много на Стокхолмския синдром.
Как? Ето как: Властта, режимът мачка народа. Тя се държи с него както се държат похитителите със заложниците. Тормоз с малки паузи. По време на паузите (нека си представим) един от похитителите-мъчители, започва да чете на заложниците някакви разказчета. Мили разкази от село. И ето – в очите на измъчените заложници този похитител и мъчител придобива „човешки облик”. И похитеният изведнъж – защото е докаран до отчаяние, до истерия, до изстъпление – някак неусетно се влюбва в този зъл, гаден, но някак и мил похитител: я виж какви „човешки разкази” ни чете! Е – литературата на социалистическия режим всъщност са тези разкази – разказите от село, които похитителят чете на похитения. Заради ужаса, заради лишеността от каквото и да е друго, заради отчаянието – тези мигове на спокойствие и „човещина” – в които похитеният слуша разказите – се идеализират, превръщат се в нещо безценно. Подобно е на това: когато похитителят даде на гладувалия една седмица заложник най-мръсните огризки, те му се струват като най-прекрасно пиршество! И заложникът заобичва и огризките, и самия похитител, който така щедро му ги дава.
Сега ми се струва така: Наследниците на Хайтов, които така небрежно, но методично ме съдиха чак до върховна инстанция, направиха една твърде печална грешка. Дори на мене – вече възрастен и видял всякакви тъжни неща лекар – ми става жал и някак – става ми противно.
Става въпрос за следното: Ако досега за Хайтов, писателя, се говореше и лошо, и добро – както за всеки писател, особено за тези от времето на социализма...то сега, благодарение на тяхната стръвност и жажда за пари (защото съвсем очевидно те не искаха никакво морално възмездие, а чисто и просто пари – ако беше до извинението – аз им го дадох публично още преди две години)...сега вече върху неговото име ще се излее такъв гняв...
...че чак на мене ми става неудобно.
И всъщност именно това става.
Отвсякъде се носят кървави, извънредно обидни и гневни, пълни с омраза коментари по адрес на стария Хайтов. Аз не искам и да си помислям – основателни ли са обвиненията срещу него, които летят сега в публичното пространство. Не ми е работа да правя следствие за отдавна починал човек. Просто си давам сметка, че една наследническа алчност отприщи цяла река от гняв и омраза. Към стария Хайтов. Който може и да ги е заслужил, може и да не ги е. Но поне досега такива гняв и омраза не се лееха така обилно по негов адрес. Алчността и хищното поведение на наследниците доведе до избухването.
И става нещо странно. Аз винаги съм против насилието, винаги съм на страната на губещите и на най-ощетените. Кой беше постулирал това? Хм, как кой – Жан-Пол Сартр, дявол да го вземе. Когато се решава един обществен казус, трябва да се изхожда от позицията на най-ощетените. И аз... Аз си казвам – ето, сега, след тази ужасна грешка на наследниците на Хайтов – грешката да проявят такава смешна алчност... грешката да нападнат мен (тоест, един писател, който очевидно няма как да ги обогати) – ще се случи така, че... Хайтов ще излезе най-ощетения! Името му ще бъде вече наистина много скръбно зацапано. Името му вече ще предизвиква само гняв и неодобрение.
Алчността, където и както и да се прояви, няма как да не изцапа едно име. Обидата и падението, ако и да не е било извършено от родителя, сега беше извършено от наследниците. Ожесточеният и търсещият отмъщение получи само гняв и омраза. Сега вече като се спомене за Хайтов – хората ще кимат с глави и ще се сещат за „Аферата Кайо”. В която едни жадни за пари наследници се опитват да вземат последната стотинка на един беден, съвременен писател. Ще кимат с глави, ще цъкат с език и ще казват: Какъвто и да беше Хайтов... чак такъв срам не заслужава!
И се случи нещо странно. На мен ми дойде на ум да защитавам Хайтов. Все пак той се очертава като най-ощетения. Той, неговото име, заради една жалка алчност, ще бъде брутално опетнено. Дали преди е било – няма значение. Вече е.
Аз ще защитавам Хайтов. Ще видим как. Може би – като започна с това: да прочета отново това, което съм чел в миналото. А аз съм чел и „Вълшебното огледало” и „Шумки от габър” и „Диви разкази” и „Ламя” и „Хайдути” та... ще ги прочета отново. И ще се опитам да намеря в тях хубавото, ценното. Имам предвид – ценното според сегашните ми разбирания.
Но дотогава ще бъда в ролята на каскадьора. И ще охкам, защото съм скочил от третия етаж вместо другите. Казвайки една общоизвестна истина.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
3000
1
03.02 2021 в 21:06
Последни коментари
мнение от IP
Граждански организации против западни дипломати да се срещат с Пеевски
мнение от IP
Недопустимо е магистър да взима колкото хигиенист, каза председателят на Съвета на ректорите
kokoto
Проверяват 40 души за строителни измами във Варна, четирима са задържани
мнение от IP
Доказано ли е, че Земята е кръгла: как се съсипва една обществена телевизия
РоКа1002
Доказано ли е, че Земята е кръгла: как се съсипва една обществена телевизия