Популярната писателка и автор на романа "Стопанката на Господ" Розмари Де Мео сподели своята история за 9-ти септември. Тя посвещава спомените си на своя баща и завършва със заключението :

На 48 години знам кога ще се оправи България.

КОГАТО СИ ОТИДАТ ТЕЗИ, КОИТО ТЪГУВАТ ЗА ГОДИНИТЕ, В КОИТО НЕ СА БИЛИ СВОБОДНИ!!!

Публикуваме историята, споделена в личния ѝ фейсбук профил, без редакторска намеса.

*****

9-ти септември...

на баща ми

На 48 години съм. Пораснах и ходих на училище по времето на социализма. Имах прекрасно детство. Сладоледът струваше 20 стотинки, любимата ми масленка - 4 стотинки. Бях чавдарче и пионерче. Имахме униформи и никой не страдаше, че другият има по-скъпи и по-готини дрехи. Всяка година ходех с баба на море, на Обзор. Бях отряден председател на класа и отличничка. С огромна страст пишех месечни и годишни доклади за дейността на нашия отряд „Георги Иванов”. Хвалеха ме, че са написани на високо художествено ниво. Мечтаех да стана комсомолски секретар на училището. „Рапорт даден!” викаше звеневият на трето звено от класа. „Рапорт приет!” - изревавах и аз над грейналата си червена връзка. Имах си Тимуровска команда, с която помагахме на възрастни хора. Пишех си с три русначета. Събирах салфетки и сапуни и беше голяма радост някой да донесе нещо от Кореком. С огромен хъс се записвах на всякакви кръжоци и танци. Ходих на бригади и на военно обучение. И на манифестации.

Но имах баща, който беше от друг свят.

В къщи се слушаше джаз. И Пинк Флойд.

И Висоцки. Имахме огромна библиотека. Четях Хемингуей и Джек Лондон. Баща ми и майка ми участваха в голямата регата по Дунава и гребяха всяка година. В къщи идваха приятелите им от чужбина. На нашата улица ние първи се оказахме с двукасетъчен касетофон. Правех записи като луда. Баща ми направи представление със заглавие „И аз съм Америка”. На плаката имаше негър с верига около врата. Заведе ме да гледам „Ах, този джаз!”. Контрольорката обясни, че филмът е забранен до 16 години, а татко каза „ Аз съм й баща и все още аз решавам кое да забраня на дъщеря си!”

Гледах „Коса”... Започнаха въпросите...

В училище трябваше да попълвам различни списъци с данни за родителите си. Какво всъщност работеше татко от един момент нататък? В коя партия членуваше? Един ден разбрах, че дядо ми е бил политически затворник, осъден на смърт във Варненския затвор, в последствие амнистиран и екстрадиран в Елена.

Дядо?! Който беше лекар, рисуваше невероятно и в Елена го обожаваха?

Оказа се, че семейството ми не може да пътува в чужбина. Оказаха се много...неща.

Вече не помня как и откъде е започнало всичко.

Бях в осми клас – на 16 години. Започнах с девет двойки. Четири, от които – по литература. Отсъствия, бягства, малък пожар... Разпрана бяла якичка на престилката. Зашити червени копчета, вместо тъмно сини. Фибите, с които забождах бретона си, преди да вляза в училище. Идиотската барета, която започнахме да носим със Силвия. Калците на райета, които баба ми оплете и после нищо не можеше да спре момичетата...

Родителски срещи, отказът на баща ми да ходи в училище...Намалено поведение, изключване...

Помня майка ми с побелелия си кичур коса, която вечер излизаше да обикаля улиците и да ме търси. Какво ли е било в главата й? Какъв ли ужас е изпитвала, че ще ме хване някой „отрядник” и ще ме открие в Детска педагогическа стая? Дали някой от днешните ученици знае какво е това? А за ТВУ дали са чували?

Трудово възпитателно училище!

Не, не стигнах до там. Но много мои приятели стигнаха.

След отказът на пет училища да ме приемат, директорката на Техникума по облекло се съгласи. В първия учебен ден ме извади пред строя и прочете пред цялото училище, че съм „външен хулиганстващ елемент”. И всеки, който се опита да дружи с мен е застрашен да бъде „подведен идеологически и морално”. В моя клас имаше само момичета – 90 % туркини със сменени вече имена. Имах чувството, че всички се казваха Севдалина.

Омъжих се след абитуриентския си бал.

Ако съпругът ми разкаже тази история, тя ще звучи по точно обратния начин. Както звучат много други истории на деца от семейства на комунисти, простете – на социалисти. И двете семейства се обявиха против брака ни. Не исках да виждам баща си години наред.

Демокрацията дойде седем месеца след като родих сина си. Бях на 20 години.

И ние, които не сме родени в свобода, станахме родители. В момента обвиняваме поколението, което ние създадохме. Растейки в несвобода, обвиняваме децата си, че не знаят как да живеят свободно!

Синът ми е пораснал на две планети едновременно.

На едната планета имаше дядо, когото наричаха „враг на народа”, а на другата имаше баба – партиен секретар.
Сега, на едната планета тъгуват за „онези години”, а на другата празнуват края им.

На 48 години знам кога ще се оправи България.

КОГАТО СИ ОТИДАТ ТЕЗИ, КОИТО ТЪГУВАТ ЗА ГОДИНИТЕ, В КОИТО НЕ СА БИЛИ СВОБОДНИ!!!

Все още е невъзможно, защото много от връстниците ми и техните родители живяха на другата планета. Но ще дойде ден, в който ще мога да говоря с внучката си. Смятам, че съм длъжна!

Вярвам, че тя ще разбере, защото има родители, родени в свобода!

П.П. Татко, благодаря ти, че ме направи свободна, когато много други бащи не успяха!

Още по темата

23/02/2017

От вас

За произхода на думата "оренда" - писмо до Розмари Де Мео