В Кан: Социално и интимно ръка за ръка

Боряна Матеева, Кан | 25 май 2019 в 12:00 | 4049 |0

Киното в Кан не е само Тарантино – след треската по стария Холивуд и киномитовете се видя и кино от много висока класа, което шеметно се спуска в съвременните подземия на обикновените работещи хора и разглежда съвместното съществуване на бедни и богати от гледната точка на паразитирането, като на финала става ясно, че когато всеки експлоатира всекиго, идват проблемите...

„Паразити“ на южнокорееца Бонг Жоон-хо, познат последно в Кан с научно-фантастичната антиутопия „Окжа“ (2017) с мутиралите гигантски прасета, тук показва една забавно-страшна история за семейство работещи бедни, които с измами и манипулации се уреждат на работа в супербогата фамилия, живееща в дизайнерска къща и окупират бита ѝ. Синът и дъщерята стават частни учители на децата, бащата шофьор, а майката икономка, като съответно разкарват безпардонно предишния персонал. Оказва се, че преструващите се не са по-лоши, даже са по-добри и по-компетентни от предишните „титуляри“. Режисурата виртуозно преминава от комедия през напрегнат трилър в социална драма, за да стигне накрая до кървава трагедия.

Фабулата далечно напомня „Теорема“ на Пазолини, но е здраво закотвена в съвременното общество на непреодолими контрасти. Неизбежна е и друга асоциация – с получилия през 2018 „Златна палма“ „Джебчии“ на японеца Хироказу Корееда, само дето там едни клетници се правеха на семейство, докато тук други клетници са истинско семейство, но се преструват, че не се познават. Филмът има няколко великолепни епизода, единият от които се издига до библейско внушение: проливен дъжд залива квартала на бедните и домовете на „хората от подземието“ са тотално наводнени. Метафората за съвременен потоп, който поглъща всичко, е силна и въздейства с майсторството във визията.

„Замислих „Паразити“ като трагикомедия, която носи хумора, ужаса и тъгата, които идват, когато всички, стремящи се към заможен живот, се сблъскат с реалността.“ – казва режисьорът. Мащабният сюжет и острото социално послание на „Паразити“ със сигурност ще му донесе награда, може би дори самата „Палма“.

Също в реалността, но френската, е разположен „Руби, една светлина“ на Арно Деплешен, засега най-доброто френско заглавие в състезанието. Това е полицейска драма, чист жанров филм, направен по истински случай от 2002, разглеждащ убийството на стара дама от две млади жени. Без да е новаторски разказана, историята, която бяга от екшъна, показва човечността и нормалните психологически похвати на един полицай от алжирски произход, комисар Дауд (Рошди Зем), който се опитва да разбира престъпниците и проявява доброта, съчувствие и разбиране към съдбите им. През ежедневието на полицейския участък в Рубе, родния град на режисьора Арно Деплешен, виждаме драмата на една от най-бедните провинциални общности във Франция.

В една от главните роли е привлечена Леа Сейду, носителка на „Златна палма“ за „Синьото е най-топлия цвят“. Тук тя е прави силна роля на убийца, която упорито отрича престъплението си, докато накрая е притисната от фактите и свидетелствата на своята партньорка. Но най-вече от внимателното отношение на комисар Дауд. В „Либерасион“ се появи патриотичен въпрос: „Деплешен, най-после с „Палма“?“

„Матиас и Максим“ на вече бившето „дете-чудо“ Ксавие Долан (скоро навършил 30) също е пропит от чувствителност и е много по-скромен от предишните му филми, отличени с награди в Кан - „Мами“ и „Това е просто краят на света“. Това е историята на група приятели от детството, които се забавляват безгрижно и бъбрят непрестанно на собствения си младежки жаргон. Долан е един от тях, но играе в една от главните роли – Максим е момче на прага на зрелостта, с майка-наркоман, което се готви да замине за две години в Австралия за да се спаси от ужаса вкъщи.

Да припомним пътем, че дебютът му беше „Аз убих майка си“ (2009). По някакъв начин, той и тук продължава да се занимава с майка си... С най-добрия си приятел Матиас (Габриел ДʹАлмейда Фреийтас) се целуват „на ужким“ в един любителски филм и оттам тръгва едно голямо объркване и едно ново чувство... Двамата приятели се влюбват и се стига до истинска мъжка целувка. Филмът се занимава внимателно с търсенето на човешка и полова идентичност и по-общо - с израстването. На пресконференцията Долан защити тезата, че любовта е отвъд пола. Решен с деликатност и в полутонове, „Матиас и Максим“ е далеч от амбициозните и ефектни предишни проекти на канадеца, звучи малко регионално, но показва нова и интересна посока в развитието му.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !