Калин Терзийски: Разлика с хърватите

Калин Терзийски
22 януари 2020 в 11:06 | 5108 |0

Сега съм в Хърватска, на фестивал на книгата, представям моя преведена книга и като си нямам много-много работа – шляя се по загребските улици.

И посядам и пийвам капучино и пийвам хърватска газирана вода Яна (представям си далматинските огромни карстови пропасти, в които се филтрира тая вода и ми става приятно) и си чета това-онова. Съвременен турист. Няма разлики в света, освен имената на газираните води. Понякога уайфаят е по-силен, понякога – по-слаб, но това не зависи особено много от страната, а от заведението, в което седиш. Навсякъде капучиното си е капучино, а да ходиш да гледаш специално някакви внимателно оформени и филтрирани „специфични туристически исторически забележителности, уникални за дадената страна” е малоумно. Моля – който е малоумен – да си знае мола.

Капучиното си е капучино, уай фаят си е уай фай, хората са двуноги, жените са хубави или не особено, хотелите са скъпи или евтини, забележителностите са определено туристически и уникални, абсолютно стандартно и еднообразно уникални – в целия тоя наш съвременен свят. Естествено – можеш да се заровиш и по-надълбоко в битието и да видиш истинските разлики. Но за туриста това е непосилна задача. Той се шляе и безволево пъшка: Ох, тук пък уайфаят е слаб. Ох, пък тук капучиното им не е с два пръста пяна!

И аз се шляя и си чета чат-пат. Отварям си лаптопа и чета. Не чета „от телефона” (както се казва сега; и аз си представям телефон със слушалка и шайба). Чета от лаптопа, защото не се научих на тоя занаят с мазането с пръстче по мазния тъчскрийн на смартфона. Моите пръсти са изпечени в друг вид пещ. С тях съм цепил импрегнирани летви, откъртени от злокобно гранично съоръжение преди трийсет години, с армейски нож, за да наклада огън, в минус двайсет градусов студ. И затова пръстите ми и тъчскрийните са несъвместими.

И какво да прочета? Ето – шофьор на линейка отказал да помогне при пренасянето на болен.

Медиците тръгнали да пренасят тежко болна жена, а шофьорът на линейката отказал да им помогне. Стигнало се до скандал. Съсед се скарал на шофьора. И така нататък.

А аз съм в Хърватска. И за три дни някак съм излязъл от тоя свят, в който шофьорите правят такива неща. Отдалечил съм се от българският свят. И – гледайки навън, гледайки загребските улици – някак не ми се вярва, че ще се намери из света шофьор на линейка, който да откаже да помогне на болна жена.

Човек си вади изводи за света, гледайки около себе си. Около мен е хубаво и чисто във всеки един смисъл, и аз не мога да повярвам, че има и друг свят. А нали съм бил в него допреди три дни? Да, но лошото се забравя. Както би напомнил Фройд – има психичен феномен, наречен „оптимистична тенденция на паметта”. Помним доброто, забравяме лошото.

И аз си разсъждавам: Хм. Ето и в Хърватска спазват правилата. Всеки си върши своята работа. И имат бюрокрация – да ти падне шапката! Примерно на мен, за да ми патят някакъв дребен хонорар за представянето ми (да, плащат на автора, защото представя собствената си книга! Вероятно, да им се не види, ценят труда!) ми поискаха толкова документи, колкото не съм изваждал и не съм имал никога в живота си. Някакви декларации и някакви удостоверения, от които все още ми се вие свят. Някои от удостоверенията съдържаха дори данни за старите ми родители. Датите на старозаветните им раждания и т.н. Но...

Но гледайки как стоят нещата тук, гледайки съвършено чистите загребски улици (много по-чисти от брюкселските и доста по-чисти от берлинските) аз си казвам: тия хора има за какво да изискват всякакви документи! И има за какво да създават всякакви такива формални затруднения. Защото те така поддържат своя Ред! Тяхната бюрокрация и техните разпоредби Явно Са за Добро! По абсолютно всичко си личи, че са за Добро. Безкомпромисно!

А българският шофьор е казал (сигурен съм, по дяволите, возили са ме, докато бях лекар, стотици пъти всякакви шофьори на линейки): Това на мене не ми е работа!

Това не ми е работа! Има си хора за `сека работа! Я съм шафиор, а тука требе да има санетари, а я не съм за таа работа – я съм си шафиор! Нема да им се гърбим сега на тея! Не! Има си правилник! Има си ред! Нема да им носим я! Я съм шафиор. Кой за какво е учИл! Има си ред!

И аз поглеждам навън. И схващам Разликата.

В България нещата се правят за да се попречи, за да се осуети, за да се бойкотира, за да се саботира, за да се деконструира (но не по Дерида), за да се прецака и преебе! И естествено – се изтъкват Реда и Правилата.
Редът и Правилата са бостански плашила! В България. Уж се спазват – но само когато могат да прикрият и оправдаят: безразличието, мързела, бездушието, неангажираността и свинството. Само тогава. В България Те са прикритие.

Там, където се спазват реда и правилата – някак си е чисто и смислено.

А при нас, в нашия свят – само някакви шофьори стоят с ръце в джобовете, казват: Има си правила...и затова яз нема да си мръднем и пръста...и...

Кучетата си лаят, керванът си върви.

Това е. Разлики.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !