Жена ми си чете нещо и вика: Как плаках за избитите животни само...

А аз си мълча и също си чета. Така прекарват времето си хората в сегашния свят, мисля си. Седят си един до друг, ровичкат в целия свят, който от своя страна ровичка също в целия свят. В несъществуващия свят на електронните въздишки и образи. Хората седят или лежат един до друг, а в очите им влиза светът.

Кой не си е писал с Америка, кажете ми, докато си е говорел с жена си? Та това вече е най-естественото нещо.

Мисля си тия неща и се сещам, че винаги е било така. Викингът е седял до огнището и си е говорел със своята Инга. Но в ръцете му е бил стоманеният меч, който той бавно заглажда с тежък камък; а в главата му – картината на бурното море и свирепият северозападен вятър, стихиите и битките. А в ръцете на Инга – докато кротко му отговаря - ленената канаваца, коприненият конец; а в главата и - светът на някой бъдещ гоблен с еднорози.

И се замислям все пак за избитите животни.

И лека-полека естествено у мене се поражда желанието да споря и да не съм съгласен. Цял живот искам да споря и да не съм съгласен.

Откак прочетох това хубаво есе на Умберто Еко, в което той казва, че интелектуалецът, ангажираният интелектуалец, трябва да предизвиква криза преди всичко у тия, на чиято страна се ангажира – аз съм спокоен.

Защото си давам сметка, че правя точно това. Цял живот. Не може да се смяташ за буден човек (или както щем там да го наречем, че даже и „интелектуалец”) и да си съгласен точно със „своите”.

Мама му стара, казвам си всеки ден, точно това е най-долно и подло и никога няма да си го позволя! Да бъда съгласен с мнозинството, да поддържам общоприетите идеи и когато всички казват „Само Левски!” аз да не извикам с все сила:”Не само Левски!”.

Ако един умен човек се опълчва срещу „общия враг”, а не срещу „своите”, това веднага го изважда от списъка на умните.

Така мисля от край време. И явно сеньор Еко – също. Слава Богу. Полезността на един умен човек е в това – да търси гредите в собствените очи, че даже не гредите, ами и най-малките тресчици – а не да зяпа надалеч, за да види сламки в очите на „враговете” и „чуждите”. Критиката е полезна, само когато е насочена към себе си и към своя лагер!

Затова сега лежа до своята жена и вече съм готов да споря с нея, а не да се съглася.

Най-лесно би било, естествено, да съм на страната на угнетените и измъчените селяни, на които е отнето препитанието. Това мнение, тая позиция, тоя начин на мислене е лек, лесно е да се впуснеш в него – не предизвиква турболенция.

Лежа си и си мисля също така за Тоширо Мифуне, по-точно за неговия герой от филма "Седемте самураи". Той казваше в един от най-силните епизоди на филма: "Селяните ли? Аз ги знам! Те само плачат и търсят помощ и винаги са жертви! Но когато преровиш скришните им складове, ще намериш купища доспехи и оръжия и богатства, заграбени от убити самураи!" И героят плачеше, и изпадаше в истерия – защото сам той беше селянин. Селско момче! И аз така. Готов съм да плача и да изпадам в истерия...

Аз, апропо, не съм селянин. Това (че не съм) би предполагало да бъда по-снизходителен към селяните. Само селянинът Тоширо може така безмилостно да критикува „своите хора”!

Гражданите се въздържат, гледат отвисоко. Та и аз, като момче гражданче, би трябвало да гледам на тия проблеми по-снизходително и да съм на страната на „горките селяни”. Но майка ми е селянка. От село Садовец. Дъщеря на велики селски учители. Освен това, казах вече, не може да си буден човек и да си на страната на своите! Трябва точно тях да критикуваш, дявол да го вземе!

Винаги съм бил на страната на угнетените.

Лежа си и си мисля, че бих казал на жена ми (с която си говорим, живеейки и мислейки за целия свят извън нас): А не се ли сещаш, че тия мили животни, за които така страшно плачат собствениците, за които плаче цял народ, за които плачем и ние – са собственост на тия собственици! А да си собственик на живо (живо!) същество – страдащо, мислещо, чувстващо (ако някой каже, че не е така – нека види как страда някоя коза за малкото си! – точно колкото и човешка жена!)... не е ли това абсурдно?! Не е ли това нечовешко?!

...а защо не си помислиш за това – как тия клети собственици експлоатират тия мили животни! Доят ги, стрижат ги, връзват ги, блъскат ги в мизерни и тесни помещения. А когато дойде Гергьовден – взимат малките им. Взимат техните мили рожби. И докато горките животни реват от мъка, собствениците – през смехове и закачки –колят малките и красиви яренца и агънца!
А възрастните животни колят само когато вече не им трябват. И ги хвърлят на кучетата.

Но когато друг им ги коли – настава рев!

Така бих казал на жена ми, но тя е наясно с тия неща. Тя, също като мен, е против всяко насилие, особено това, което се оправдава с ирационалната, чудовищно нагла човешка позиция: Така е било винаги, човек не може без месо, те животните затова са създадени – за да ги убиваме и ядем... Бог е поискал така!

Боже, прости им. Ако ти си поискал да живеем, причинявайки ужас, мъка, болка и смърт – значи не си наред!

Но после се сещам, че жена ми сега не е настроена така заради убитите животни, а заради ограбените селяни.

А избиването на животните е само отключващият ключ за нейните плачове. И се сещам да и кажа така: А ти представяш ли си да не избият болните животни и да допуснат епидемия? Която да избие 80% от животните в цялата страна?

Но тя – изпреварила мисълта ми – ми казва: "Ама те вече са доказали: Това е постановка, това е просто един подъл удар срещу дребните и средните животновъди! Има доказателства! Искат да съсипят и да унищожат дребните и средните собственици! Искат да унищожат животновъдството!"

И аз изпитвам дълбоко безсилие!

Пак ли – казва ми – хората правят това, което вечно правят?

Откак се помня виждам следното: Хора реват, пищят и се дерат: Мъчат ни, ограбват ни, съсипват ни, смазват ни, убиват ни!
И се сещам, че само в онова време... в онова свинско време, в което, ако си позволиш дори бегло да споменеш, че някой те мъчи, ограбва или тормози, веднага ще те пратят в Белене - та само тогава никой не ревеше и не виеше, че го мъчат, тормозят и ограбват! И някак всички си бяха доволни, само тихо мърмореха в собствените си кухни.

И тогава са се появявали епидемии, и тогава са избивали животни – но никой не е вил и никой не е ревал. Защото всичко е било общо, всичко е било забранено...и щастието на безропотното свинство е царяло навсякъде!

Значи – викам си, – това е ключът към човешкото недоволство!

Дай на хората право да недоволстват – и недоволството им ще стигне до небесата!

Tantum doloerunt quantum doloribus inseruerunt е казал Августин Блажени: страдат толкова, колкото на страданието се отдадат. В нашия случай – страдат толкова повече, колкото повече им се позволява да страдат!

Комунизъм за българите – да им се запушат устите, та да не могат да се оплакват, да не могат и да гъкнат за недоволството си, та да забравят че са недоволни! И да потънат в гьола на комунистическото самодоволство! - така би казал някой по-зъл гявол от мене. Но аз само си лежа до жена си и си чета нещо за Хегел. И неговият идеален разум.

Тъжно ми е.

Наистина съчувствам на селяните. Те наистина се привързват към животинките си. Пък и наистина – това е тяхното имущество! Всичко, което имат. Все едно, ще кажат , някой на теб да ти отнеме всичките книги. Е, да – ама аз моите книги не ги коля, нали така?! Шегувам се. Мъчно ми е за селяните.

Но повече ми се ще да кажа на жена ми следното: Самата човешка амбивалентна същност... тая подла, жалка същност... тая същност, която ни прави такива – да колим животните, да ги мъчим и режем на късове през смях. а пък в същото време да плачем с горчиви сълзи зя тях... тая наша шизофренична същност, която ни кара винаги да се опълчваме един срещу друг и да нямаме капка благородство...

...и капка състрадание и винаги да сме затънали и удавени в морето от дребно озлобление...

Това е нещото, заради което си заслужава да се плаче, миличка...

И аз се разплаквам. За това, че сме хора и сме хванати в капана на човешкото. Че живеем в злоба и смърт, на които ние, лично ние сме носители и причина – а пък през цялото време се представяме като невинни жертви...

Защото сме хищници и насилници – в семействата си, в любовите си, с децата си, в обществото си, а се представяме и се мислим за невинни агнета...

Затова плача аз.

И се сещам как невинните, мили и вечно ограбени бедни селяни са бесели и клали след 9 септември също така невинни: учители, попове, полицаи, разсилни, други, но богати селяни, селски кметове и пъдари – защото са „мръсни фашисти”.
Сещам се за невинните селски стопани – вечни жертви, които са застреляли – заради вечните си невинни и детски политически игрички - Щастливеца Алеко Константинов. Защото е бил от „враговете”.

Няма спасение – казвам си. Ще се реве. Вземеш козите на един, защото има чума, а той реве. А ако не ги вземеш – реве друг, защото не си взел овцете и те са заразили неговите овце. Или не са ги заразили, но са ги застрашили по някакъв начин със заразяване. Или като не си ги взел – пак по някакъв начин си ощетил него.

Интересите на едни хора – срещу интересите на други хора!

Селски стопани – срещу едри собственици. Граждани срещу селяни. Бедни срещу богати. Умни срещу глупави. Образовани срещу необразовани. Християни срещу мюсюлмани. Рокаджии срещу чалгаджии. Левскари срещу цесекари.

Човешко жестоко, безнадеждно и малоумно противопоставяне.

Спирам да рева.

Идиотско е. Аз, само аз мога да спася себе си. Не се противопоставям на никого. Аз съм от никого, за никого и не взимам ничия страна! Защото да взимаш страна е подло, жалко и глупаво.

А своята страна не бива ли да взимам, когато мен ощетяват и мен застрашават? – питам се.

Това вече е тема за един огромен и съвсем друг разговор.

Засега – ом!

Още по темата

20/06/2018

Нашите автори

Калин Терзийски: Какви права има човекът сега?