Не сме рая вече

Диана Маркова | 06 януари 2018 в 09:30 | 8268 |2

Не обичам да гледам телевизия и не го правя често, заради десетките кухи псевдо комични предавания, неадекватни сериали и вносни, но безвкусни продукции. Но тази вечер решавам да включа телевизора и да позяпам – ей така, за приспиване. И попадам на испански ситком, вероятно закупен от телевизията заради – хм – близката прилика и дори – ох – паралел с нашенската реалност. И не е за вярване колко си приличаме с испанците: същите луксозни кооперации, същите бели усмивки, същите безобидни шегички. Хаха! И една много по-различна изобретателност – тази на кварталните герои и тяхното много по-филмово въображение за пъклени планове и пакости.

Та, заглеждам се във филма. Там една актриса, наскоро родила, е отвлечена от колумбийски партизани. И близките ѝ – но най-най-близките, останалите съседи казват "пази Боже" и се покриват – правят какво ли не, за да я спасят.

Опитват всичко, дори и контра отвличане и всякакви други нелепости. Докато един ден тя се обажда по телефона на мъжа си и му казва, че ще остане завинаги там. Защото е решила да стане партизанка като тях и да им помага в делата. И изпраща снимка, на която е в камуфлаж, с автомат и черна боя по бузите и брадичката. А баща ѝ – онзи баща, който съвсем наскоро е открил, че тя е негово дете – казва: Ами да, това е следродилна депресия. Някои реват, а други стават партизанки!

Признавам, тук геният на испанското сериалче ме разсмя. Не очаквах такава хумористична хрумка – и може би именно заради хумора продуцентите на тази телевизия са избрали да излъчват този филм, вероятно са предположили, че испанският хумор ще се приеме добре от българина.

И изгасих телевизора, защото последваха други сюжетни линии, които не бяха толкова интересни. Дори забравих шегата, а малко по-късно изобщо не ми беше смешно това, което си спомних.

Излизайки от вкъщи на следващия ден, си казах: брей, защо и аз нямам толкова пространни отношения със съседите си? С тях сме на здравей-здрасти. Техните деца са ми чужди и далечни, не ме умиляват, когато ги видя пред блока. С някои от съседите дори не се поздравяваме при разминаване. Вярно, скандали не стават, но се случва онзи от другия вход да спре колата си пред нашия гараж и да ни запуши. Или децата да пищят и да блъскат с топка по стените по цели дни. Или да се размирише на кисело зеле из целия вход. Или това май идваше от нашето мазе…

Защо не се случва да се съберем пет-шест съседки в моя хол и да обсъждаме как да свалим сладура с Хондата от петия етаж? Или за да се напием поне.

Защото сме от различни краища на страната, сещам се после. Говорим на различни диалекти и всеки е селянин по свое му.

Но да оставим блока. Да отидем в прилежащата му градинка, където мога да изпия едно кафе на чист въздух. Докато стигна до пънчетата и масата, съм настъпила три или четири кучешки изпражнения и съм забелязала поне още шест. Почти никой тук не събира след кучето си в торбичка, която да изхвърля в контейнера. А контейнерът е само на десет крачки от градинката. Освен това някои от кучетата се спускат към хората и ги плашат, децата се плашат най-много.
Ще отида в китайския ресторант на ъгъла. Ще взема храна за вкъщи и докато чакам да я приготвят, ще изпия чаша вино. Влизам и веднага забелязвам десетлитровата кутия с вино, от която наливат на чаши. На кутията има китайски йероглифи. Опитвам виното и веднага ми тръгват киселини. Сервитьорката говори на развален български, когато я питам дали може да не запържват ориза: "китайско сичко пължено!"

Другата алтернатива е испанската скумрия в супермаркета, полският соев сос, канадската пържола, шведските мебели, гръцкият домат, турският сапун, пресолената пица и… И всичко на постоянно покачващи се цени, за които в публичното пространство не се говори.

Ще направим революция! По-точно, аз ще направя революция, защото с колкото повече хора се прави революцията, толкова повече пари са нужни. Ще стана някаква нова, модерна партизанка! Като героинята в сериала. И ще се бия за правата си на българка. Ще настоявам за българско сирене и висока заплата.

Или пък просто ще отида на село. И ще забравя за всички, както пее Миленита в едно забавно свое парче. Но тя сигурно е забравила за крадливите роми и за затворените библиотеки на село. И за нуждата от здрава работна ръка е забравила. А също и че там не е място за градски чеда.

И пак включвам телевизора. Същият сериал. Младо семейство напуска града и с палатки и спални чували на гърба изминава много, много километри в търсене на далечно пусто място, където да се установи. След изнурителното ходене стигат до езеро. Разпъват палатките и палят огън. Щастливи са – майката е избягала от опасността от затвор, а таткото от необходимостта да полага усърден труд в офис. Прегръщат се и крещят от възторг по дивата природа наоколо…

…докато с ловен джип не пристигат рибари, които им казват, че селото е едва на два километра от тук. А след тях идва и полиция. И заварва семейството, избрало дивата природа, край огъня, с нацапани с черно лица и облизващи остатъците от консервните кутии.

Такова ще е и моето бягство – уж надалеч, уж диво, а пък то… И революцията ми ще е такава – уж смела, уж благородна, а то… Едни хора правят революции, за да свалят други хора от постовете им и да ги заемат те, казва моят учител. При революция властта винаги се взима от някой друг, а не от онзи, който я е повел, казва на свой ред майка ми.

А аз си искам Българията с нейните чисти градинки, хубаво вино и домати биволско сърце.

Препоръчани материали
AnderXale

Рейтинг : 944

10.01 2018 в 21:27 2
+ 0
- 0
Абе, псевдо журналя, кой ви е давал дипломи на вас, бе? Аре да се научите да пишете на български вече, а? Иначе е похвално, че "авторката" не гледа телевизия, ама ние такова нещо като ситкоми не ядем!
дръндьо

Рейтинг : 1020

09.01 2018 в 13:50 1
+ 2
- 0
Поредната статия в стил "мрън-мрън". Не виждам някакво действие (макар и започнато-недовършено) от лирическия герой.