Това беше Васко: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова
10 ноември 2019 в 07:30 | 2687 |1

Над нивите с царевица се пъчеха само две къщи на Старо село. След тях се ширеха глог и магарешки трън, всичко с бодли. Ако минеш оттам, шише ракия трябва да изхабиш – тръни вадиш, дезинфекцираш, затова по-добре не минавай. Ако ловиш зайци – друг въпрос, може и да станеш милионер. Тук дивият заек е повече от листата на глога, и нагъл – зимата се навира в двора ти и яде корите на ябълките като дървояд. Круши и череши - всичко под зъб слага дългоухият престъпник. Ако окопаваш овошките, той стои на десет метра от тебе и те гледа тъй, щото ти си му подчинен, а той е шефът по тези места.

Затова хората в Старо имаха ловджийски пушки и ако някой дългоух се прави на много интелигентен, го думват в главата. Народът обаче мрази да хвърля пари за сачми и патрони. Мята камък, заекът отскача настрани и пак те гледа като шеф. Тия хора в последните къщи до царевицата, гъста като грах супа, често виждаха едно тънко, високо и кльощаво момче. То стискаше нещо лъщящо и жълто. Какво е това? – задаваха си въпрос хората и надигаха вратове досущ като зайците.

Хлапето, проходило ножче за бръснене, блъскаше направо през шубрака и кой знае колко тръни щеше да вади и колко ракия за дезинфекция щеше да похаби майка му. Това беше Васко, момчето на Мария. Ясна е работата. Там, при младите борчета растат само масловки. Голяма разправия са те – много бързо червясват, можем и без тях. Но тоя глупчо не беше тръгнал гъби бере. След минути – тук минутите кой ги брои за две стотинки – може би само старият доктор Драганов или халтавата билкарка Елена, щото при тях минутата решавала дали още ще дишаш, или ще те ровят и поп Стефан ще пее упокой на погребението.

Та след не знам си колко минути един тънък писък изригна сред борчетата - някой чакал ли бе гръмнат в гърба, или дете си бе разляло врял чай на крачето, та реве? Бебе ли беше, дето му растат зъби, или баба му бе изтървала най-дълбоката тенджери на плочките – ей такива дивотии спускаше през тромпета си момчето на Мария, лека земя на баща му. Силен мъж беше. Сланина наблягаше да закусва и вечеря, затуй го отнема.

Синът на човека се мотаеше, вдигнал тромпета като знаме – но не беше знаме, а келяв инструмент, стар като зъбите на доктор Драганов, издраскан, надупчен, с вид на желязо, което е блъскало много глави.

Полека от рева на чакала, от трясъка на изтърваната тенджера и плача започна да се усуква нещо. Звуците приличаха на борче, което пробива нападалите борови игли, на таралеж, на бебе, чието зъбче накрая е поникнало и сега памперсчето се усмихва, и бръщолеви „ма-ма- ма“. След няколко дни, а може би седмици, тук деня кой ли го брои за две стотинки - от стария очукан тромпет се появи мелодия, а след месец ли, повече ли, народът от къщите до царевичната нива взе да надига глава. Слуша. Да се чудиш как тоя тромпет се очовечава. Започна да плъзга песни и даже младежта ги познава. ”Я дойди либе, я дойди”, „Аз съм сънчо”, дори „Стани, стани, юнак балкански“ – това излетя от тромпета, но някак така по-усукано излетя, като че искаше да ти нареже сърцето на парчета и после пак да го зашие. Но хич даже не боли.

Абе то защо казват по тоя див край „Кобилата няма да роди гущер“! Ситният комар беше внук на Васо, а ти чул ли си Васо какъв тромпет надува – ще речеш, че на Господ свири, не на мене и на тебе. Но се чувстваш така, щото за десет секунди и ти си станал господ. Е, тук секундите никой не ги брои ... но е хубаво, широко е - няма да си цапаме кръвта с лъжи.
После това момче, дето е внук на дядо си от каскета до подметката на обувката, взе да мъчи тромпета с нещо, което нито хората, нито царевиците не бяха чували досега. Отначало тихо, после като че някой подпали здравето на хлапето и оня тромпет се спусна да рита и скача. Чудиш се къде иска да иде мелодията, ти искаш да дойде следобедът, да е тихо и да вали. Хлапето взело, та изправило тромпета като пищов. Муши се сред трънаците - вече пътека е пробило през борчетата, застава все на едно място и започва – веднъж тромпетът доведе слънце, друг път ще речеш, че човек се удавил в Мъниш- бара и те подпре тъга. Така час ли, половин ли, това хилаво хлапе свири на изпотрошения тромпет и си мислиш дали край него, както става с дядо му Васо, Господ е приседнал да слуша.

Кой му плаща на този глупчо? Никой. Ама хората от двете къщи разправят – слушат тънкия скакалец и за минута може да е, но и те ставали Господ. Пари няма, а измъквали петдесетачка– такива разкошни колелета са докарали във Втората употреба, окълцани тук-там, но и да се купи ново, синът веднага ще го окълца. Нали така. Ето това носел тоя блъскан кой знае в чия глава тромпет. Олекваш с петдесетачка, но като видиш лицето на сина, си казваш:- „И петдесет милиона да имах, пак ще ги хвърля за този велосипед.“

През май дойде рожденият ден на Димо Загорялото – от Перник до Петрич го знаят човека. Удар го удари, но жена му ербап излезе и го спаси, измоли му дни от Господ. Та жената на Димо опекла агне на Гергьовден и казала:
– Ела, Димо. Децата са гладни. Да ядем.
А Димо стиснал тромпета и дай, дай, дай - може да се е подпомогнал с някоя и друга чаша, това никой няма да ти го каже честно, на като засвирил – жена му и синовете му забравили, че се пече нещо във фурната. Агнето загоряло. Оттогава викат на човека Димо Загорялото, но никой капка сръдня не направил за прегорялото месо. Синове и жена – макар че за жена му човек трудно ще повярва, стисната стафида е тя - го разцелували и чак после агнето изяли.

Та сега Васо, точно на рождения ден на Загорялото, грабнал внука комар за ръката и го повлякъл на някъде.
- Къде си повел ситния, бай Васо? – питали комшиите от двете къщи до царевичната нива.
- При майстора – обяснил Васо.
- Кой майстор, бе?
- Димо Загорялото. Само той е майстор тука.
- Ти си майстор, та оттатък, бай Васо – посочил комшията.
- Ти нали си виждал гьол на улицата, Петко – казал бай Васо. - А океан виждал ли си?
- Не съм виждал.
- Добре – рекъл бай Васо. – Море си виждал. Значи аз съм гьолът на улицата, а Димо Загорялото е океанът, дето и аз не съм го виждал, но знам че край няма. Ще водя внука при Димо да чуе какво е майстор.
Разправят – мършавото хлапе и Васо отишли да се видят със Загорялото. Не знам какво са дали да яде на малкия, какво са пили двамата дърти мъже, какво им текнало да свирят и какво са изсвирили – цялата махала Калхас на Перник излязла на улицата да слуша.

Ти разбираш ли какво значи перничанин от Калкас да го изкараш без пари за нещо? Ти просто не знаеш, че без пари перничанин - дори и да не е от Калкас - няма да плюе дори. А ония от Калкас наскачали и грабнали на ръце Димо Загорялото. Бай Васо вдигнали на ръце и викнали: - „Още!“ Но съвсем не е за вярване, че онова ситното, гущерчето, малкото Васе, и него дигнали на ръце хората от Калкас. Не знам колко пари са събрали, но всичко дали на една жена с три деца – мъжът й умрял ей така, хем бил здрав като мене и тебе.

- Това аз не го видях с очите си - разправяше мъж от къщите край царевиците. - Но един приятел го снимал с телефона. Тия хора от строшен тромпет правят страхотия. Направо ти сипват в чашата от ракията на Господ.

...Хлапакът крачеше край зида – твърде нисък, несериозен зид, че да се вижда какви цветя дивеят и цъфтят в градината на Елена билкарката. Но цветята ги окопаваше не дългата билкарска точилка, а мъжът й. Затова жените си обясняваха защо неговото лице е побрало товар красота – защото човекът рози окопава. Иначе бива ли пък мъж да е толкова красив.
Но момчето вървеше не откъм асфалтираната улица, а от долната страна на зида, притиснат от коприва колкото човешки бой.
Под копривата се промушваше Мъниш – не можеш да го наречеш река, че ще излъжеш, но и ручей не беше. Заедно с ноември прииждаше, пълнеше ливадите с тиня и клони, но сега, през май, просто си вървеше мирно и кротко, като жена, приспала с голяма мъка бебето и най-после се отпуснала да подремне малко. Там се набута момчето, дребно като сянка на врана, точно в най-гъстите коприви, около брега на скования от жегата Мъниш. Момчето стискаше тромпет – окълцан и жълт, без троха блясък в сянката на зида.

Момчето засвири. Отначало тромпетът зашептя – сигурно си спомни кога е бил малко тромпетче; после веднага тръгна на друго място да расте. Беше песен с думи, но как да ги каже този тромпет, като не беше човек? Мелодията пристъпи на пръсти между копривите - тиха като дете, което се учи да ходи и държи само един пръст на майка си.

После изведнъж песента затича и й стана много весело, така весело, че момичето - от другата страна на зида запляска с ръце. Иначе то бе много кротко дете в розова рокля, почти нова, направо съвсем нова от хубавата Втора Употреба. Тромпетът хареса роклята от Втората и я завъртя в лунна въртележка. Не, не беше въртележка, на Виенско колело качи тромпетът мелодията за момичето, а горе беше хем страшно, хем хубаво – виждаше се полето, пъчеше се баирът Прехвърляч, но само ако спуснеш око надолу към копривата, те хваща голям страх. Ако го нямаше тромпетът и тази топла песен, ако ги нямаше смелите покриви на къщите в Старо село, момичето миг нямаше да може да се задържи на страхотното Виенско колело.
Накрая трепетът изведнъж млъкна, сякаш се беше сблъскал с електрически стълб и вече не виждаше момичето, което стоеше замаяно зад този нисък, несериозен зид.

- Даме Дамянке! – извика момчето.
Още няколко мига момичето остана неподвижно. После гласът му се върна, но още беше смаян като бебе, което съвсем неочаквано е паднало, макар и да си мисли, че се е научило да ходи.
- Васко! - избъбри момичето.
Момичето в почти новата розова рокля приближи към зида и протегна ръка. Пръстите й легнаха върху камъните, които оставяха пролуки помежду си, за да могат цветята да дишат по-дълбоко.

Момчето, дълго и тънко бръснарско ножче, не обърна никакво внимание на копривите. То изтърва тромпета, пристъпи напред и ръката му - и тя тънка, но яка, в нея нито цвете, нито дори един от най-евтините шоколади в кафе „Соларис“ – се отпусна бавно и много внимателно върху камъка, който бяха докоснали пръстите на момичето.
Камъкът беше горещ.
Камъкът знаеше всичко.

Препоръчани материали
мнение от IP

Рейтинг : 5810

10.11 2019 в 10:47 1
+ 0
- 0
Благодаря за това вълшебство.