Зелените очи на вятъра: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова | 15 юли 2017 в 08:3081090

Скрих се в килера, но и там се чуваше. Баща ми крещеше на мама такива думи, че ако излезеха от моите уста, щеше да ми отреже и ушите, и ръцете едновременно. От много хора съм хващала такива приказки – в хлебарницата. Когато стигнаха до мене за пръв път, попитах тате какво означават и той ми лепна плесник. Полека свикнах, убедих се, че всичко, изречено от човешка уста, е мръсно, и ако не искаш бой, скрий се в килера. Прозорчето е малко, но под него е светло и буквите се виждат.

Аз не ги зная всичките – по картинките от буквара се сещам коя буква що за птица е. „К“ се е изправила до картинка на кон, значи буквата е кон. Видя ли „К“ някъде, все я товаря с торби – мама ме праща на покупки на Пишман пазар, защото там е по-евтино. Обучила ме е – „Измети на лелката“; аз измитам и лелката ми дава два домата повече, донасям вода на лелката от минералния извор, тя ми подарява тиквичка, после влача торбите, тежки като камиони, но мисля за конската буква „К“. Конят носи торбите вместо мен и ми е лесно. Полека научих буквата „Т“ – трева. Баща ми ми разпорежда – „Иди копай картофите“ - и аз ходя, ръцете ме заболяват, затуй мисля за буквата трева и на нея си почивам. Много е хубаво.

Вече ми е радостно, когато мама и тате се карат – седя в килера с книгата. В нея има много коне с конската буква, пълно е с трева и аз се чудя що за приказка е това. Ясно, конете хрупат тревата, но аз искам истории и за други неща. Най-добре е, когато не ти обръщат внимание – тате се унася, ако в бутилката му ракията е свършила. Заспива. Веднъж докато хъркаше, се научих да сменям каналите на телевизора. Не исках да гледам как ритат топката. И тя е от кожа, и аз съм от кожа – кожата ме боли от бой, а топката я боли от ритници. Затова избягах от този канал и гледах как една леля приказва за щастието. Но тя не разбираше нищо от щастие.

За да не те забелязват, не бива да си хубава – като си хубава като мама, всички тебе гледат и работата на зле отива. Ако си грозен, като приятеля на мама, пак всички тебе гледат – най-добре е някъде по средата, нито хубав, нито грозен, нито висок, нито нисък, или най-добре да си бабичка, но аз не съм бабичка, а дете – нито високо, нито ниско, но сигурно съм хубаво дете, защото ми казват – „Сладурче!“ Не искам да ми подмятат „сладурче“, затова отивам при бръснарката Арисана, измитам фризьорския й салон, нося й минерална вода от извора и ѝ казвам тихо:

- Арисанке, мерси, моля, острижи ме нула номер.

Гласът ми е силен като кремък, затова го пречупвам и шептя. Ако приказвам много, мама ме гледа така, че по-добре да ме удари по устата, вместо да ме гледа така, а баща ми направо ме шамари.

- Защо да те остригвам? – пита Арисанка.

- Заради жегата – лъжа аз. – Въшките се люпят на топло в дългите коси. Хапят като тигри.

Арисанка ме стриже нула номер и така ставам нито ниска, нито висока, нито хубава, нито грозна, обличам черна фланелка за 50 стотинки – мета магазина за фланелки втора употреба на Федьо, нося му вода. Жена му е болна, много дебела и аз сгъвам дрехите вместо нея. Те миришат на старо чекмедже – жената на Федьо казва, че Европа миришела точно така, затова трябва да проветрявам. Милата дебеланка ми даде без пари черна фланелка и черни къси панталонки. Те ме стягат, а фланелката е широка като вятър около мене. Жената на Федьо ми подари и сандали, скъсани, грамадни, направо безкрайни. Като вървя, шляпам и никой не поглежда към мене.

Аз съм едно свободно дете. Улицата е небе за мене, седна да отдъхна с буквара някъде, хора ми подхвърлят стотинки до съдраните сандали и забогатявам. В нас веднага се събличам и се нагиздвам в зелената рокличка – баща ми не иска приятелката му да мисли, че съм просякиня.

Един ден мама каза:

- Сбогом, Ано – дойде и ме прегърна, дори ме целуна.

- Защо ме целуваш? – уплаших се аз. – Ще умреш ли?

- Ще умра – рече тя и се разсмя.

- Когато човек умира по телевизора, не се смее, а плаче – поправих я аз.

- Аз ще умра - отсече мама. - Ето ти – тя извади един шоколад, голям от тука до тавана, една нова рокличка – от хубавите, почти като нови, от магазина на Федьо, сандали и два лева. – Чао, момиче.

Оттогава не съм я виждала.

Телевизорът каза, че умрелите отивали на небето, но освен луна и няколко тънки звезди, не съм забелязала нито един човек там. Естествено, небето е далече и докато я закара самолетът дотам, доста път трябва да бъхти, пък ако са изпили с Косьо парите за билета, трябва да ходят пеш до небето – да се катерят на планината, до върха, после да намерят някой бор, дето стига небето. Тя ще се умори, Косьо ще се напие два пъти, тя ще получи бъбречна криза и това ще ги забави.

- Как да знам, че си стигнала небето? – бях я попитала преди да се завърти с гръб към мене, а тя обясни:

- Като завали дъжд, сложи един леген и събери водата. Да знаеш, че аз ти пращам дъжда. Измий се с водата от легена и повече няма да ти е тъжно.

- Чао, мамо – казах й. – Недей да вдигаш Косьо като е пиян, много тежи. Ще получиш бъбречна криза и ми е жал да гледам как те боли.

Тогава мама остави куфара на земята, дойде до мене и пак ме целуна, в очите й като главички на карфици прободоха сълзи. Значи вярно ще мре.

- Не бой се, смъртта не боли – излъгах я аз.

Тя не беше страхлива. Взе си куфара, даде ми още два лева и тръгна към небето. Косьо я прибра на улицата в стария си Опел камионетка. И оттогава не съм я срещала.

Приятелката на баща ми беше огромна, много здрава жена. Казваше се Марина. Нито баща ми говореше, нито тя. Лягаха направо на земята и точно както ги учеше телевизорът правеха. Телевизорът учи хората на любов. Никой не ме закачаше, затова обичам любовта: взимам си буквара, мъча се да чета, но не мога да се сетя как да подредя картинки вместо буквите. Как да питам Марина, като тя не приказва съвсем никак? Зная само един начин – измитам кухнята, почиствам любовта от пода, нося минерална вода. Тя пие. Така пие магарето на съседа, един час гълта и преглъща, докато не види дъното на кофата. Марина лочи, жабурка, докато не съзре дъното на каната.

- Коя е тая буква? – питам я и ѝ показвам една страница, на която е нарисувана малина.

- „М“ – казва тя.

После пак й нося вода. Тя пие като магарето на съседа, и накрая отрязва: „П“. Аз ги запомням, обикалям двора и си повтарям „ППП“, „МММ“. Момчето на съседа, Шушомир, наднича през зида и пита:

- Да не си откачила от глад?

Аз се боя да не забравя буквите, не спирам, повтарям си наум „П-П-П“, „М-М-М“, гледам прасето и малината в буквара, а Шушомир изчезва, след малко се появява – покатерил се е на зида – зидът е висок оттук до върха на черешата.

Моят баща и бащата на Шушомир са се били за майка ми, за един глиган, за едно агне, за една копа сено, за една чаша ракия и не могат да се гледат. Като се видят, се смазват от бой, баща ми е грамаден, по-дълъг дори от яката Марина, а бащата на Шушомир е още по-грамаден. Майка му, напротив, е дребна, синеока като лекарството против бълхи, и ме е страх от нея. Тя ме наблюдава, но никога не ме е била.

Има си начин – ако искаш да не те бият, се криеш в килера, или измиташ пред къщата на човека и му носиш вода от минералния извор. Аз изметох пред Шушомировата порта, оставих там едно шише с минерална вода, Шушомир изрита шишето, но майка му го плесна. Оттогава жената не ме мрази, даже напротив. Веднъж, както в турски сериал, ми остави торба с храна, но баща ми такъв ми завъртя по врата, че паднах пред торбата и едно куче ми я измъкна изпод носа.

Сега Шушомир се покатери на оня зид – два метра висок - той се катери много добре, тънък е като червей, но аз съм тънка като по-тънък червей и се катеря по-бързо от него. Освен това познавам киселец, лапад, хрян, забелязала съм коя трева пасе котката на Шушoмир, като е болна и аз, като ми домъчнее, паса същата трева. Затова има дни, когато се съмнявам, че съм се превърнала на котка, тичам до огледалото на здравата Марина – тя не дава да пипам нищо нейно, но не крещи, защото не може да приказва. Радвах се, че не може, но се оказа, че съм се радвала прекалено рано.

- Хлапе – изрева онзи ден тя. - Не барай.

Истината е: тя не реве. Гласът й е такъв - като на магарето на съседа, и аз, за да взема нещо нейно, първо измитам кухнята, нося й кана вода, тя пие два часа и половина, и ми позволява: – „Барай какво искаш.“

Взимам огледалото й, оглеждам се – не съм котарак, а човек с остригана нула номер коса, черна фланелка като парашут, до глезените, и панталонки. Чудя се как съм се навряла в тях, бебето на кметицата е за тия панталонки, но аз и си правя сметка да измета в магазина за втора употреба на Федьо, дебелата му жена е добра също както по телевизията. Дано ми подари някои по-големи панталонки.

- На – казва Шушомир, който се е изкатерил навръх зида. Хвърли ми отгоре една торба – отвътре така мирише на хубаво, че направо носът ми поиска да се откъсне от мене и да избяга при торбата. Даже си помислих, че е офейкал, но не беше. Не носът, стомахът ми си бе плюл на петите. Бях останала без корем, вместо стомах и черва - само дупка в мене. Хвана ме голям страх.

- Дръж - подвикна Шушомир и ми хвърли едни панталонки!

Бяха сини, с цип, страхотни панталонки, като по телевизора. За миг забравих, че съм останала без стомах и започнах да се взирам в джобчетата като невидяла. Сега зная, че телевизорът нищо не разбира от щастие. Никога не е предавал как човек се радва на панталонки – готов е да си извади сърцето и да го сложи в най-малкото джобче - така то отблизо ще зърне каква разкошна дрешка му е пуснал Шушомир. Щото дори и да има очи, сърцето е един нещастен затворник и нищо не вижда, докато не го извадиш на светло.

Тогава вратът ми се запали и си рекох - край, прекърши се! Баща ми ритна торбата, която миришеше хубаво. Още един път помислих, че вратът ми ще се строши, по-добре да беше се строшил, защото при третия шамар така ме заболя, че се проснах на земята. Това ми се пада, щом съм глупава – трябваше да падна още от първия път.

- Ще те утрепя! – кресна Шушомир.

- Аз тебе ще утрепя – кресна баща ми.

- Грамаден и тъп! – Шушомир беше изчезнал от зида и викаше от неговия си двор. Аз бях от нашата страна до баща ми и нали имам само един начин – пропълзях до метлата и почнах да мета пред краката му. После му донесох вода. Не ме пердаши повече, но водата никак не свърши работа.

- Нож! – ревна той. Страшно викна, но не вярвах да ме заколи. Той не колеше пилета дори, мама викаше един болен съсед, а сега дебелата Марина скълцва главите им. Тя е по-голяма от къщата и ножът в ръцете й изглежда като игла. Баща ми наряза прекрасните панталонки с ножа. Аз мога да броя само до шест, а той ги съсече на повече от шест парчета. После ги сложи в плика, дето миришеше хубаво, набута вътре един камък - после камък, парчета, хубава миризма и торбичка прелетяха зад зида тупнаха в двора на Шушомир.

- Идиот! – това извика майката на Шушомир.

Баща ми нищо не извика. Той не обича да дърдори врели-некипели, вместо това започна любовта с Марина на тревата, но аз знам всичко за любовта и не ми е интересно. Чудех се какво ли имаше в оня торба, че да мирише толкова хубаво. И както се чудех, същевременно плачех за страхотните панталонки, които ми бяха показали какво е щастие. Сега нямах нито стомах, нито щастие; под кожата, дето трябваше да е коремът, имах дупка, а така ми се ядеше! Избягах на поляната и започнах да паса оная гъста тъмнозелена трева, която пасеше котаракът на Шушомир, когато го мъчеше болест. Сега със сигурност бях станала котка. Пипнах се на врата, дето ме бе зашлевил тате. Стори ми се, че вече са ми пораснали десетина котешки косми.

… - Слушай какво – гласът й гръмна така, сякаш бях разбила с камък стъклата на всички прозорци в къщата. Изтървах единствената ваза, останала от мама, преди милата да умре в големия си куфар. Изпуснах вазата на пода, тя издрънча като чук и се строши на четири парчета. Единственото нещо, което ми бе подарила мама – седях и ревах като дъждовен червей над парчетата - а грамадната жена на баща ми изсумтя по-страшно от кучето Гашо, приближи до мене, хвърли ми парче тоалетна хартия и каза:

– Избърши си носа - мислех че ще ме загрее по врата, пък ръцете й бяха големи почти колкото на баща ми. Но тя не ме загря. – Стига си циврила. - Вместо да ме удари, голямата ми пусна 50 стотинки в шепата. - Купи си вафла.

Аз не си купих вафла. Знам едно спасение - мета с метлата, останала отпреди мама да потъне в оня Опел камионетка, дето я закара при смъртта. Взех метлата и отхвърчах първо при Димитричка и нейните банички. Наведох се, три пъти преметох, площадчето издълбах, три пъти вода от минералния извор донесох в шишето на Димитричка.

- Пийни си, ще ти минат бъбреците – уверих я и после направо като кучето ни Гашо, като е гладно, излаях: – Дай ми десет стотинки. Искам да си купя лепило. Ама лепило, дето лепи счупени вази.

Тя ми даде десет стотинки, после ми даде още две, пък се досети нещо и ми даде още пет.

- Много си добра, лельо Димитричке – казах ѝ честно, скочих и я целунах по бузата. - Все ще ти мета, докато не се строши метлата на мама.

Забелязах, че като мета с мамината метла, ми върви. Сигурно смъртта разрешаваше мама да ми помага от оня стар, раздрънкан Опел.

После метох на фризьорката Кинче – три пъти метох, три пъти вода й носих, тя подхвърли пет стотинки и ми кресна: – „Напаст проклета!“. После метох пред хлебарницата, пред павилиона за бира, плод-зеленчука и кебапчията чак в края на улицата, но като занесох парите се оказа, че трябва сто пъти по толкова да мета, за да купя тубичка лепило за строшени вази. Стиснах парите и си тръгнах към нас – ще мета още две години и все за една тубичка ще заработя.

- Защо ходиш, като че те е ритнал кон? – рече някой. Шушомир! – Да не си болна?

- Баща ми не дава да говоря с тебе – разкрих му аз. – Много искам да говоря с тебе, но не мога. Той ще ме набие.

- Добре, само аз ще говоря, а ти ще ми правиш знаци – предложи Шушомир. Понякога направо не мога да повярвам колко умно дете е той.

- Не си болна – предположи Шушомир и аз кимнах с глава. – Гладна си? – кимнах с глава, после обаче си признах въпреки забраната:

– Не съм чак толкова гладна.

- Тогава има друго нещо и се люшкаш така, все едно те е хапал пес. – Кимнах. – Какво друго? Кимнах глава три-четири пъти, а той ми се скара: – Обърка ме. Някой те е бил? Кажи и ще ходя да му метна два юмрука в носа.
Тогава, с риск тате да ме сложи да спя в кучешката колиба при кучето Гашо, извиках:

– Строших вазата на мама, нямам пари за лепило за вази. Нямам нищо друго от мама.

- Горкото дете – въздъхна Шушомир. Понякога е доста милостив. – Чакай – аз имам лепило за вази. Докато лепим вазата на майка ти, няма да говориш с мене и няма да те изхвърлят в колибата на Гашо.

Изумих се колко умен е Шушомир. Изхвърчах като ястреб – има ги из небето над Радомир тези страшни летящи гадини и ако лъжеш, ще ти изкълват лъжливия мозък. Донесох парчетата на вазата, а Шушомир –лепилото. Не посмяхме да отидем нито в неговия, нито в нашия двор. Моят баща щеше да ми одере кожата като на яре – въпреки че той е бъзлив човек. От кръв му става лошо и мама плащаше на болния съсед да коли яретата, а сега голямата жена, Великанката, както я кръсти Шушомир, им режеше главите.

Скрихме се зад павилиона за вестници и аз много внимавах да не приказвам на Шушомир, защото баща ми щеше да ме обеси – като те бесят, не тече кръв, и той нямаше да се уплаши. Залепихме парчетата едно по едно, идеално, вазата стана по-хубава отпреди и отново си имах нещо от моята майка, но си залепихме пръстите – аз моите към Шушомировите, и той неговите към моите.

- Сега какво ще правим? – удиви се момчето. - Сигурно ще ни отсекат по една ръка.

Изведнъж много се уплаших, че ще остана без ръка – как ще мета? Как ще нося вода? По-добре да ми отрежат главата. Без да ща, съм се разциврила, а това най-особено мразя – цивренето! То показва, че нищо не можеш да правиш и си тъп да измислиш нещо друго, освен да ти отрежат главата.

- Няма да ни режат ръцете – успокои ме Шушомир. – Само по няколко пръста ще ни отрежат. Я да ходим до мама.

Макар че е тлъста, майката на Шушомир пее много хубаво. Като ме види на улицата с метлата и шишето под мишница, все ми дава по нещичко – круша, дюля, вчера, например, мушна в джобчето ми морена. Нито дума не рече, затова си помислих: дали не слага отрова да ме умори, после ще ми вземе органите и ще ги продаде. Не знам какво е орган, сигурно е нещо златно, а аз откъде накъде ще имам злато? Но тя не мисли за тази работа. Миех всичко, което ми дадеше майката на Шушомир, дори морената измих – но пак беше много вкусна.

- Какво сте направили вие, бе? – изуми се майката на Шушомир. – Луди деца.

В Радомир има един луд човек, Пачо ненормалния, и аз веднага се усъмних дали не съм станала ненормална като Пачо. Майката на Шушомир, Вяра – баща ми я нарича „пепелянката“ – извади нещо в шише, което смърдеше така, щото по-добре ръката да ми беше отрязала, но тя не я отразя. Намаза, там дето ни се бяха залепили ръцете със Шушомир - и те се разлепиха.

- Мерси, моля, лельо Вяра – казах аз. Като гледам филми, виждам, че навсякъде казват „мерси“ и „моля“. Не изчаках нещо да каже, грабнах нейната метла и започнах да мета пода. Преди да ѝ дам вода, тя рече:

– Няма нужда да чистиш, я по-добре седни - и сипа на мен, и на Шушомир по една много голяма и много дълбока чиния супа. Аз изядох три дълбоки чинии супа и Вяра отбеляза: – Ти си умряла от глад, бе дете - но въобще не беше така.

- Тя е умряла от глад, защото у тях никой не готви – обясни Шушомир. – Виж я колко е слаба.

- Аз готвя – възразих, защото готвех – печах картофи на жар, чушки на жар и нали през есента бях събрала един чувал орехи, сядах до някой камък и чук-тряс, чук-прас - ядях орехи, докато се подуех като балон. Освен това изгълтвах киселец цял сноп, нагъвах лапад и хляб, а като узрееха черешите – просто по цял ден не спирах да дъвча.

- На ти – каза майката на Шушомир и ми сложи в една найлонова торба сирене, парче сушено месо и половин хляб. Аз веднага скочих отново да мета, защото още мама преди да умре в оная камионетка Опел, ми беше разяснила – „Няма безплатен обяд, Ано. Ако ядеш без пари, накрая ще ти прережат гърлото.“ Но една найлонова торба с храна не е безплатен обяд, реших щастливо аз.

- Мерси, моля, лельо Вяра - казах и много ми се искаше да я целуна, но може би смърдях на лошо от лепилото или миришех на прах и мръсни дрехи, затова само се поклоних както по филмите.

Добре, но у нас ме докопа грамадната жена на баща ми.

- Слушай какво – каза тя. Гласът й е голям оттук до баира с пресъхналия кладенец. Замръзнах на място. Гласът на баща ми също е грамаден, сигурно затова двамата не си говорят, а са го ударили като във филмите в телевизора – ни бряг, ни край има тая тяхна тъпа любов. За да я умилостивя, веднага грабнах метлата и забързах да мета пред краката й – огромни крака! И десет стъпала да имах, всичките спокойно се наместват в една нейна обувка и ще остане свободно място за едно магаре.

Докато мета и аз не знам как съм успяла да натикам торбичката с храната на Шушомировата майка под ризката си. Грамадната нищо не ми казва, вдига ме с една ръка – много е силна - тръска ме и торбичката пада на пода.

- Гладна ли си? – попита, преди да ме пребие.

- Не съм – казвам истината, но се моля да не метне торбата обратно в Шушомировия двор. – Не изхвърляй торбата, моля ти се.

- Седни – седнах.

Не смея да мръдна. Тя ми сипа една огромна чиния с някаква манджа – хем зелена, хем червена, хем кафява - и заповяда:

- Яж.

Страх ме беше да не ям. Както ядях, сълзи взеха да се леят от очите ми.

- Гадно ли ти е? – пита ме великанката.

- Гадно ми е - казах с два картофа, полепнали като онова лепило за гърлото ми.

- За майка ти ли плачеш? Какво я притискаш тази ваза - ще си строшиш ребрата.

Гледах да ги глътна тия картофи, и за да не усещам колко са гнусни, замислих се за кучето Гашо. Ако беше тука, щеше да се налапа като шампион.

- Аз нямам деца – подхвърли голямата. – Няма и да имам. Ако искаш ти да си ми дете. На ти един шоколад.
Наистина ми даде - грама-а-а-ден шоколад.

- Искам да съм ти дете – съгласих се веднага аз.

- Хубаво – тя ме огледа. – Видя ли те да просиш, ще ти откъсна главата.

- Добре.

- Видя ли те да пушиш, ще ти откъсна главата.

- Добре.

- Чуя ли те да лъжеш, ще ти откъсна главата.

- Добре.

- Видя ли те мръсна, ще ти откъсна главата – преди да кажа „добре“, тя се изправи и къщата се разклати.
Излезе от стаята и аз използвах веднага момента да нахапя шоколада. Беше хубав като космоса. Гледах космоса по телевизията, казаха, че нямал край – толкова сладък беше шоколадът - без край. Тя донесе някаква рокличка, на цветя, и щом я видях, замръзнах от страх – с нея щях да се набивам в очите не само на кучетата и змиите, но и на хората.

- Много е хубава - казах и то си бе истина от всички страни. - Не е за мене, ще я изцапам веднага и ти ще ми откъснеш главата.

Тя нищо не отвърна, тръсна ме два пъти, смъкна ми черната фланелка и черните панталонки и ми облече рокличката.

Боже! – така се обръщаха по телевизора към един човек, закован на две кръстосани дъски – много изтормозен човек - и ми беше жал за него. И аз, като съм изтормозена, му казвам: „Боже, аз съм изтормозена също като тебе. Каква страхотна рокличка е тази, Боже.“

- Виж какво хубаво момиче си, Ано – рече дебелата. - Нищо, че ти е остригана косата. Ей така ще ходиш, ще ти купя още рокли. Ти си мое момиче – ако некой те бие, кажи, ще му откъсна главата – погледна ме страшно с големите си зелени очи – винаги ме е страх от хора със зелени, колата, с която мама отиде да умре, също беше зелена. Грамадният като път глас на голямата изтрещя: – Ако взимаш дрога, ще ти счупя главата. - После се наведе над мене, целуна ме по остригания череп и каза:

- Как си, щерко?

Няма коментари към тази новина !

 
2490