Продължава от стр. 4

(....)

23 март. Трето убийство. Домът на Константин

Поредното убийство, за което местни жители разказват пред "Медуза", става в съседния квартал на Богдановка, на два километра от ул. "Залеская". Този район е отделен от основното село с гъста гора, поради което вероятно руските военни откриват къщата на Константин (името е променено) едва на 23 март. Свидетелят на убийството твърди, че убиецът е бил от "бурятска националност" и лицето му е било покрито с шал. Не е известно дали той е познавал военните, които са извършили първите две убийства и изнасилвания. Съдейки по тези събития, „прочистването“ на селото е продължило две седмици след началото на окупацията на Броварския квартал.

Къщата на Константин е една от 17-те къщи във фермерска зона близо до Богдановка.

„На 23 март около 11:30 ч. дойдоха пред къщата ни. Чу се почукване, настойчиво и рязко. Слязох от втория етаж, 67-годишният ми тъст Виктор беше на първия. Погледнах през прозореца на спалнята на първия етаж и видях войник в зеленокафява униформа с картечница. Той беше сам. Хлопа, без да извика, около пет минути; ние не отворихме. Кой е този и защо трябва да му отваряме?”, казва Константин.

Войникът обикаля къщата и вижда отворен прозорец. „Изби стъклото от рамката с приклада и каза: „Отвори, иначе ще хвърля граната“. Казах: „Не е нужно, сега ще отворя“. През това време тъстът на Константин успява да излезе на улицата през котелното помещение.

„Отворих вратата, вдигнах ръце и казах, че съм цивилен и не съм въоръжен. Той веднага ме взе на мушка и каза: „Отстъпи назад“. Започнах да се отдалечавам, а войникът каза „обърни се“ и аз се обърнах с гръб към него", разказва Константин.

В този момент, в спалнята, където се намира Константин, звъни мобилен телефон.

„Войникът откри огън. Стоях с гръб към него, полуобърнат - но зърнах пламъка от картечницата. И в този момент скочих по-навътре в спалнята. След това съборих мрежата срещу комари и скочих през прозореца. Бях бос. Точно в този момент чух тъста ми да влиза през главния вход на къщата. Последваха два изстрела и разбрах, че войникът го е убил”, разказва Константин.

През дупка в оградата той се втурва бос към съседите. Докато тича през градината, чува поне още шест изстрела. Съседи му дават ключовете за празна къща наблизо и той се скрива в нея.

От прозореца на къщата, в която се крие, Константин вижда, че в двора на собствения му дом пристига танк. По-късно се оказва, че руските военни са устроили погром там; откраднали са телефони, зарядни устройства, скъп алкохол и оборудване. След това войниците напускат къщата и потеглят по улицата с танк - Константин е сигурен, че са го търсили, за да го убият. „Танкът се движеше по улицата до края ѝ, след това обърна и тръгна обратно към дома ми. Чух откъслечни думи, че ако съм останал жив, трябва да бъда убит", казва Константин.

Привечер идва собственикът на къщата, където се крие Константин. Заедно решават да отидат в гората, а когато се стъмва, се връщат обратно в селото за документи, телефони, палатки и храна.

„Влязох в къщата и успях да огледам набързо какво се е случило. В селото нямаше ток, беше тъмно, светех с фенерче. Тъстът ми беше в коридора, мъртъв. Покрих го с одеяло и започнах да се приготвям. Взех палатка и някои необходими неща, облякох се, заключих къщата. Аз и съседите ми отново отидохме в гората, опънахме палатка, опитахме се да спим. Но, разбира се, с всичкия този адреналин, не можехме да мигнем. Температурата беше два градуса, студ. В три сутринта вече не можехме да лежим и започнахме да обикаляме палатката, за да се сгреем“, разказва Константин.

На сутринта той и съседите му успяват да се обадят на свой познат, който се занимава с извеждането на хора от окупираните села. Той им помага да излязат от Богдановка и ги закарва до Бровари. В полицейското управление на Бровари Константин написва обяснение за убийството на тъста си. Там е разпитан за първи път от следовател.

Гробът на тъста на Константин, снимка: Лилия Яппарова/"Медуза" 

(...)

28 март. Второ изнасилване. Домът на Светлана

Само няколко дни преди оттеглянето на руските войски от Богдановка на 28 март, там е извършено друго изнасилване.

Преди войната Светлана Перминова (жената свидетелства с истинското си име) работи като счетоводител в Бровари. Но по време на руската окупация тя, съпругът ѝ Едуард и бременната им дъщеря отиват на вилата, разположена в парцел на сдружението по градинарство "Волошка", на територията на Богдановка.

„Дъщеря ми беше в деветия месец“, спомня си Светлана. - Съпругът ми направи голямо легло специално за нея - и го сложи в мазето, където се скрихме. Просто се страхувахме, че тя ще роди там.”

Мазето е с бетонни стени, изолирани с килим, има телевизор и диван точно под рафта с кисели краставички. Това мазе попада в един от видеоклиповете, които Едуард заснема в началото на войната. Записът показва как семейството се готви да вечеря каша от просо с черен дроб от консерва. Кадрите са излъчени по новините.

На 20 март дъщерята на Перминова успява да напусне Богдановка през един от хуманитарните коридори. А на 24-ти съпругът на Светлана Едуард заминава за съседното село Шевченково - Светлана не знае защо е решил да отиде там.

"Той просто не можеше да понесе всичко, което се случваше напоследък. Трябваше да прави нещо, да се опита нещо да промени“, казва тя. - "Бяхме под пълна окупация: руснаците бяха и в Богдановка, и в Шевченков, и в Димерка. Просто не можеше да си намери място."

Едуард не се връща у дома нито на 25 март, нито на следващия ден. Светлана остава сама във вилата.

На 28 март вечерта, пред дома ѝ се появяват трима руски войници, въоръжени с картечници.

„По това време оградата ми вече беше паднала от вятъра и, минавайки, видяха паркираната кола на двора“, спомня си Перминова. - „Сигурно са търсили кола, защото вече са знаели, че ще бъдат изтласкани от предградията и ще имат нужда от превоз.“

Военните обаче не могат да откраднат колата, защото няма акумулатор. Тогава слизат в мазето при Светлана:

"Изядоха всичката храна, която имах, взеха хляба, яйцата, парите. Разпитваха ме има ли войници в градините, колко души има в кооперацията. А при нас бяха останали осем пенсионери, единият току-що беше заровен в гората, защото не беше възможно да го погребем в нито едно гробище“, казва Светлана.

Перминова не си спомня колко време военните са били в къщата ѝ: „За мен беше цяла вечност“. Но в десет вечерта, когато се стъмва, един от войниците забелязва голямото легло в мазето.

„Той го посочи и каза: „Виж какъв терен за ч*кане“, спомня си Светлана. - "Е, това беше краят. Свих се в един ъгъл и... просто ме изнасилиха. Взеха храната, взеха парите – но това е нищо. Те ме изнасилиха. Аз съм на 55 години – на кого бях нужна?“

Докато двама от войниците се редували да изнасилват Светлана, третият гледал и мастурбирал: „Мислех, че ще ме удушат“, спомня си Перминова. – Душиха ме, пръстите им стискаха гърлото ми, не помня дали съм загубила съзнание или не.“

Военните не се обръщат помежду си по име. Светлана не помни лицата на изнасилвачите си, но е сигурна, че са от славянска националност. Полицията ѝ показва снимки на Михаил Романов, но тя не може категорично да го разпознае.

В районното полицейско управление на Бровари записват всички обстоятелства около случилото се със Светлана и на 6 април е образувано наказателно дело. Това е съобщено и от Антон Геращенко, съветник на министъра на вътрешните работи на Украйна. Разследването продължава.

Същата вечер войниците си тръгват, вземат със себе си пари и храна.

„Исках да се обеся, направих примка в гаража,“ - спомня си Светлана. - "Спря ме мисълта за дъщеря ми, която роди на 2 април. Как се случи? Когато понечих да се обеся, телефонът иззвъня – вайбър или телеграм канала – и нещо се обърна в мен: „А дъщеря ми? Тя няма да оцелее сама."

Светлана разбира какво се е случило със съпруга ѝ Едуард едва в средата на април: „Той е бил измъчван и след това застрелян. А тялото е намерено в мазе в Шевченков (село в Броварска област, на 16 километра източно от Богдановка).

„Тръгнал в тази посока - и явно са го хванали. Той предаваше на нашите момчета информация за геолокацията на руснаците, количеството руска военна техника, която беше на път - страхувам се, че са открили доказателства в телефона му.“

Кметът на селото Владимир Йовенко споменава за шест тела, открити от полицията в мазето на частна къща в Шевченков в разговор с кореспондент на "Медуза" на 11 април, като уточнява, че две все още не са идентифицирани.

„Тогава казаха, че петима са идентифицирани, но шестият не беше“, спомня си Светлана. – „И се оказа, че шестият е той. Трябваше да видите какво бяха направили с него. Половината му глава я нямаше!“

На 16 април Едуард е погребан в Бровари. Останалите загинали, открити в мазето, са погребани в Шевченков няколко дни по-рано, на 12 април.

„Никой от загиналите не е имал нищо общо с териториалната отбрана или с военни формирования. Село Шевченково беше дълго време под окупация и именно през този период руските войски отвличаха цивилни, гавреха се с тях и след това ги убиваха“, обяви Андрей Небитов, ръководител на полицията в Киевска област.

Перминова е убедена, че нейната история и другите свидетелства за зверствата по време на руската окупация в Богдановка трябва да бъдат изнесени в медиите.

„Те са зверове, те са нищожества“, казва Светлана. – Аз съм изгубена, мъртва съм. Нямам сили да взема внука си на ръце“, изповядва жената.

(...)

На 30 март окупаторите напускат територията на Богдановка. Тръгвайки си, изгарят всичко, което не успяват да задигнат със себе си. Минират дори местното училище.

Превод: Янка Петкова