Когато човек се радва, без да знае защо, винаги се оказва, че не е трябвало да се радва.

- Имаме важни дела! – призова ме Мелина естетиката, бляскав разум, първи заместник на главен мениджър Барамов в структурата. – Тодорке, вземи да ми полееш цветята и да изчистиш онова петно от мокета в кабинета ми. Направи си план на приоритетите и дай да го проверя.

Правя си плана на приоритетите. Това е той:

1. Да направя резервация при ония загорели тенджери в хотела за командированите от столицата. Но по-бързо, щото ако някой, Тодорке, увисне без стая, ще се отзоваваме и ще ни се види горчива мусаката.

2. Да взема документите от Главния Мениджър и веднага да ги преведа. На първо време само на английски.

3. Я стига. Искам на бюрото си сипонсис първо на немски и след това на английски. Ма как да не може да ги преведеш веднага, бе. Ти за какво си тука? Да се прозяваш може би – пожела да узнае мениджър Барамов. Искам превода след час и половина.

4. Да направя кафе на Нети с Гърдите – без захар, ма ти още ли не знаеш, че Нети с ц…ц… с Цветята го пие без захар, damn it! Което значи „по дяволите“, ако не си чувала.

5. Да изчистя петното от мокета на естетиката Мелина - и въобще да не личи къде е било – достатъчно ясна ли съм или някои хора се правят на много интелигентни, следвайки примера на други хора, да не споменаваме словосъчетанието главен мениджър и т.н.

6. Да полея цветята на Змеицата Мелина – а бе Тодорке, под сянката на някое цвете да застанеш, то изсъхва. Как го правиш?

7. Да донеса куфара на Нети с Ц.

8. Да попълня в компютъра на змеицата Мелина дневника за днеска и да внеса всички документи, по които чакаме отговор от столицата. Ако нямаме отговор от столицата, да помисля защо няма. Да не би случайно да съм пропуснала да уведомя столицата? Ако горното е вярно, то да седна, damn it, и да напиша един отговор от името на столицата за съгласуване, защото ще се отзоваваме и крайно време е вече.

9. Да отида да огледам Аудито на глав. мениджър Барамов, защото някой малоумник здраво е блъснал Аудито, след като шефът надлежно го е паркирал на паркинга пред блока си. (Виж ми окото!) Защото аз съм член на оная комисия за автомобилния парк и горивно-смазочните материали. Председателят на комисията пак е Париж. На тоя изрод Париж му стана като Пазарджик, damn it, Тодорке, напиши протокола. Какво като не си писала протокол досега, бе! Пиши веднага. И внимавай какво пишеш, да няма ученически номера.

- Господин Силянов възнамерява да дойде на гости в структурата ви – изрича тънко Нети с Гърдите във въздуха, който климатикът подържа изрядно свеж в стаята.

- Колко сме щастливи- възкликва змеицата Мелина, обърната с гръб към мене, но това естествено не й пречи да ме напътства: – На палмите не сипвай толкова много вода, на теменужките можеш да използваш схемата, която съм ти предоставила. Как не знаеш каква схема! - тук тя разлива безценните перли на смеха си.

- Да се поливат теменужки по схема е снобизъм – отбелязва Нети с Гърдите.

- Някои не са запознати с методите за отглеждане на цветя – отбелязва змеицата. – Някои са запознати с далеч по-важни неща.

Връщам се от колата на Нети с грамаден куфар, който едва се търкаля върху колелцата си.

- Ма чий е този куфар?– интересува се Усмивката добронамерено, защото сигурно вече подозира, че куфарът е на специална личност. Ала той трябва да знае със сигурност. Ако този усмихнат експерт не знае нещо, сънят му се разбива с години напред. – Колежке - обръща се той към мен. – Ма чий е този куфар?

Не му отговарям, изпреварва ме друг специалист, наречен поради почтеността си Красин Божата Крава.

- Как на кого, на Нети с Ц…с… Цветята – прави ловък езиков маньовър той.

Навън естествено, вали, но дъждът не привлича вниманието на заместник Мелина, защото в този момент влиза високият изряден господин Алеко Кафеджиев, за когото досега не съм казала нито дума, защото … хайде да не обясняваме защо. Именуваме го Ах, Тоалета – най-елегантната, най-изгладената, най-избръснатата и най-безупречно сресаната персона в структурата. Не човек, а желязо, би просъскал някой, но естествено това няма да бъда аз. Осъдителният поглед на Ах Тоалета тежи върху мен. Полата ми виси - сериозна предпоставка Ах Тоалета да получи катарзис, каквото и да означава това. Когато ме пращат до неговия офис, настъпвам едната си обувка с другата. Омазвам я в прах сякаш съм преминала пеш през пустинята Гоби. Ах Тоалета диша нервно и въобще спира да диша.

- Мога ли да ти купя боя за обувки? - попита ме веднъж той. Бях щастлива цяла седмица.

Ах Тоалета обикновено започва своя работен ден, обменяйки мисли с Мелина.

- Днеска сме в лила, бих казал, че изглеждате великолепно – или: - Днеска сме в резеда, бих казал, че изглеждате великолепно. Или: - Днеска сме в аквамарин, бих казал, че изглеждате великолепно – поради което Змеицата винаги го посреща усмихната – нещо нечувано за грандиозна личност като нея.

На мен Ах Тоалета би трябвало да каже:

– Днеска сме с петно на полата, или: днеска сме с леке върху пуловера - което съм направила, защото съм забелязала приближаването му към моя офис. Вече си изградих условен рефлекс – видя ли Ах Тоалета, веднага се накапвам.

В момента Ах Тоалета наблюдава как влача тежкия куфар на Нети, Божата Крава и господин главен мениджър Барамов също съзерцават, но единствено Змеицата реагира по следния начин:

- Някои нямат никакво достойнство. – Може би има предвид Красин, кравешкия пейзаж, който въобще не тича да ми помогне да тътря куфара на Гърдите. Поне аз тая такава надежда. Скоро се убеждавам, че от таене на надежда файда няма. – Имам предвид някои колежки, които влачат багажа на други равни по ранг с тях колежки, прочее влачещите куфара колежки нямат капка достойнство – подчертава в типичния си иносказателен стил Змеицата.

- Имате право, госпожо Митрева – включи се в темата друг колега с кодово име Усмивката. Лицето му е одухотворено, както винаги. Този човек е сведущ по всички въпроси, свързани с човешкото достойнство. – На някои колежки значението на това изконното българско слово „достойнство” им убягва. Имам предвид знаете кого.

Мен.

Нети пие кафе и се обръща просто ей така, към климатика над главата си:

- Има ли сладки в хладилника, моля? - на което Змеицата след знаменателната фраза „КОЛКО СМЕ НАПОРИСТИ ЗА ДЪРЖАВНИ БЛАГИНИ”, обяснява, отново на климатика, че сладките са за протоколни мероприятия, а не за някои, да не казваме с какви ц…ц.. цветя. Разбираме всичко. В същото време главният мениджър вече е долетял - орел, носещ под крилото си един плик, който подава с усмивка на Нети с Ц.

- Това е за тебе, очарователна госпожице. В плика е ключът от новия Ви апартамент, моля. Като си изпиеш кафето, лично ще те закарам да го огледаш. Държа аз да те закарам, за да заостря вниманието ти към някои красивите кътчета на Пловдив, които със сигурност не са ти познати. Специално съм избирал апартамента ти, мила моя.

Последното твърдение е откровена лъжа. Аз избирах апартамента на Нети с гърдите и аз предплатих наема за два месеца. Смятам, че след като се спрях на въпросното жилище, Змеицата Мелина намрази и белите, и червените ми кръвни телца.

- Ма Тодорке, защо не си сервирала сладки на момичето? –възмущава се глав. мениджърът. - Как може най-елементарни неща да не сервираш! Защо те държим тука? Когато Нети приключи, занеси й този костюм на химическо чистене.

- Химическото чистене затваря в един – изтъквам аз с равен глас. Горното изявление не е коментар, нито опит да се откача от въжето. Просто изтъквам неоспорим факт.

- Това не е мой проблем, бе Тодорке. Ти трябва да занесеш палтото днеска. Казах много ясно. Колко пъти искаш да ти се обяснява? Мислех, че като си литератор, това ще помогне на работата ти. Но не помага. Докога? Питам те докога?

Аз мълча унило.

- Ма кого питам аз, бе?

Тъкмо в този възлов момент Нети с гърдите се обажда от чашата с кафе.

- Господин главен мениджър, всъщност аз нямам палто за химическо чистене.

За миг орелът не разперва криле, никак не хвръква, но сетне лицето му заискрява в усмивка.

- Я си помисли, моето момиче. Как така може да си нямаш палто? Ма ще ти купим едно палто тогава. Такова прелестно момиче - може ли без палто? Станко - това е малкото име на титана Силянов, Председател, висшестоящ над нашия главен мениджър Барамов и над всички нас, нежен порив на Нети с Цц… цветята. Главният мениджър продължава загрижено: - Станко … имам предвид господин Силянов, разбира се, ми сподели, че някакво палтенце, дето ти бил подарил, имало нужда да се почисти. Та си рекох, защо пък да не го почистим? Добрият ръководител предугажда проблемите на подчинените си и ги разрешава преди да са възникнали.

Друга златна мисъл на мениджъра орел е „Силният генерал няма слаби войници”. Змеицата, например, ми пожела скоро от мене да излезе силен войник, като за упражнение ми хвърли на бюрото текст на френски Харта за регионално развитие 2024-2030 година. За четвъртък до седемнадесет часа, моля.

- Но аз не съм със специализация по френски – започнах да суча аз. - Имам специализация по английски.

В този миг летящият мениджър връхлетя – той винаги каца, където трябва. Подхвърли, всъщност ме закопа:

- Как така – твърдиш, че не знаеш френски? Нали те чух, когато се разправяше със застрахователите. В четвъртък в десет сутринта искам превода готов. Но преди това палтото на Нети следва да бъде занесено на химическо чистене.

- Нямам палто за химическо чистене – изтъкна отново Нети. – Може би друг път.

- А друго нещо за чистене имаш ли? – пита я загрижено главният мениджър.

- Трябва да прегледам – каза Нети замислено.

- Абе какво ще гледаш. Дай на Тодорка нещо да отнесе да не стои така без работа.

- Всъщност имам една пола – реши в крайна сметка Нети. – Може би на нея има някакво петънце за почистване.

- Пола? Идеално. Виждаш ли – човек като прояви находчивост, успява. Браво, моето момиче. Хубаво е човек да си почиства полата.

Нети му се усмихва.

Заместник Мелина обобщи философски:

– Някои хора наричат съвсем погрешно някои къси неща в живота си „поли”.

- Можем да те запишем на ускорено курсче по английски. Искаш ли? - възкликна главен мениджърът и лицето му грейва към Нети с Ц. - Човек трябва да се развива. Особено младият интелигентен човек с голям потенциал.

- Да бе, английският ми не е … нали разбираш. Тежък език – заключи Нети.

- Тежък, ами. Така е, имаш право. Чакай сега, дай да се разберем – мениджърът разви нова, щедра усмивка. - Кой се е родил научен, я ми кажи. Тодорка може да те обучава по два часа на ден, искаш ли мила?

- Някои не само се раждат ненаучени, но и остават такива до гроб въпреки обучението, на което са подлагани – подхвърли Мелина. Бих се зарадвала на съждението й, но се страхувам да го сторя. Може да ме накара да й измия колата.

От каквото се страхувах, такова ме стигна. Змеицата изрече тънко:

- Тодорке, а закарай моята Тойота и я измий. Вземи разписка – финансистът ще я осребри.

Отначало не знаех къде се мият колите. Не знаех какво е „водещ аргумент”. В последствие разбрах, че водещ аргумент е ръководна насока, изпратена от нас до столицата, за да се координираме как да се развиват, а столицата въпреки това хич не се развива. Даже напротив. Ние работим сериозно в комисията, анализираме какво иска столицата и защо го иска. Главен мениджър Барамов си е изградил непоклатимо верую в живота. Всеки негов водещ аргумент завършва „Предлагам да подкрепим позицията на господин Силянов”. Никога досега не е подкрепил нещо друго, освен позицията, и я подкрепяме категорично и безусловно. Това е основният смисъл в живота му.

Най-добрият приятел на Барамов е високият, проницателно наблюдаващ явленията човек. Най-добре сресаният, най-безукорно изгладеният. Алеко Кафеджиев, който не пие кафе, тоест Ах Тоалета. Всичко, включително прахът под обувките му, блести. Днес въпросното съвършенство седна на моята маса в стола и каза:

- Обичаш ли кисело зеле?

- Не - отвърнах.

- Мисля, че господин Барамов обича зеле – отбеляза той.

- Надявам се – накратко изразих чувствата си аз и се наведох над порцията зелен фасул.- Извинявай, трябва да помисля за един абзац от превода, който много ме затрудни днес. Може да се консултирам с някой експерт в областта – огледах се за експерт. Уви. Не се виждаше нито един. Змеицата се хранеше с нещо диетично, тя обожава диетичната салата, каквото яде на всеки половин час – впрочем на това според мен се дължи сочната й фигура. Салатата, която консумира ежедневно Мелина, е с размерите на копа сено.

- Не мисля, че Змеицата ти е приятелка – предположи Ах Тоалета, с което ме хвърли в отвъдното. Откъде знаеше, че наричам Мелина „Змеица”?

- Да, като се замисля…господин Барамов наистина обича зеле – казах аз, оглеждайки се оптимистично наоколо. – Извинявай, вече се нахраних, мисля че трябва да тръгвам.

- Трябва да преведеш нещо по нашата позиция – изрече строго Ах Тоалета, докосвайки с ръка един кичур, който бе помръднал с милиметър встрани от определеното му място на челото.

Предположих, че нетърпящият безредие специалист е най-вярното ухо на главния мениджър. Отговорих строго уставно:

- Материалите за нашата позиция са от приоритетно значение за мен – вдигнах недоизядената си супа аз и се изнесох към гишето за мръсни прибори и чинии.

При пристигането си в Асоциацията нищо не знаех за позицията. Не знаех и къде се прави кафе. Не знаех дори кой е Усмивката, най-сдъвканият, искам да кажа гъвкавият ум, толкова зелена бях.

Само веднъж във фоайето на хотел „Тримонциум” бях зърнала огромния Силянов, Председателят, в компанията Нети с Цветята, но, уви, не успях да реагирам. Не ги поздравих. Малоумната аз.

Нети четеше списание „Философия“. Какво й ставаше? Болна от Ковид? Още тогава името на Силянов предизвикваше торнадо в атмосферните пластове из всички офиси в областта. Какви ги плещя, та Силянов беше кислородът в нашите канцеларии. Кръвта в нашите сърца!