Meduza.io, Александр Рибин

Оригиналната публикация можете да видите тук.

Украинските военни извършиха много успешна контраофанзива и принудиха руската армия да отстъпи от района на Харков. Някои селища в този район бяха под окупация повече от шест месеца. Юлия Петрова е жител на един от тях, Купянск-Узлови, основен железопътен възел, свързан с Харков и други градове. Петрова е живяла в него през целия си живот, помагайки на местните бездомни животни в продължение на много години (преди това е работила в местна ветеринарна клиника). В края на август Юлия беше принудена да напусне окупираното село, след като руски военни заплашват да убият деветгодишната й дъщеря.

Ето нейния разказ за шест месеца окупация – и за мечтата да се върне у дома.

Живеем заедно: аз, майка ми и дъщеря ми. Посрещнахме войната със страх. Обадиха се роднини от Харков. Казаха, че войната е започнала. Вече се чуваха експлозии, летяха самолети. Веднага слязохме в мазето. Започнахме да прибираме там и животните, повече от 20. 

Почти веднага руските войски навлизат в селото. Влязоха без бой – нашите ги нямаше, кметът [кметът на Купянск Генадий Мацегора] предаде града. Така започна нашата шестмесечна окупация.

В селото дойдоха като господари

Веднага нахлуха [руските военни], заеха площада пред селския съвет с автомобили. Скоро там се събраха местни жители и се опитаха да организират митинги срещу тях.

Но те влязоха в селото като собственици. Още в първите дни навсякъде бяха окачени знамена - руски и съветски. На всички кръстовища бяха разположени въоръжени войници. Не са контактували с местното население, бяха негативно настроени. 

Още първите дни почнаха да отнемат препитанието на хората. На пазарите взимаха каквото си поискат. За "покупки" отиваха по същия начин - беше невъзможно да вдигнаш очи към тях. Взимаха каквото си поискат от рафтовете. Ако посмееш да им се караш или просто са в лошо настроение, те отвеждат в мазето и те бият. 

Взеха от хората каквото си поискат. Влязоха в апартаментите, каквото харесаха - взеха го. Къщите бяха взети. Отнемаха колите на хората. В най-добрия случай просто издърпваха собствениците от салона. Държаха като господари на живота.

Пияни обикаляха на БТР-и с картечници. Един ден един от тях излезе с автомат на автогарата и каза: „Сега ще те прострелям в краката“. В името на забавлението те биха могли да стрелят по всяка сграда. Имаше много такива случаи.

Местни жители бяха открити убити в реката с торби на главите и увити ленти около ръцете им - местни рибари ми казаха за това в началото на лятото. Те ловили риба на река Оскол, когато заедно с тях изплувал труп. Никой не посмя да свали торбата от главата, обадиха се в [окупационното] комендантство. Пристигналите военни с водолази, извадили го от водата и го отнесли мълчаливо.

В мазетата на административните сгради също беше ужас. Там държаха хора. Когато просто минеш, косите ти настръхваха: чуваха се нечовешки писъци. И женски, и мъжки. Какво правеха с тях там, че хората така крещяха, страшно е да си представим.

Много наши познати, които не криеха проукраинската си позиция, изчезнаха. Не знаем къде са. Нашият депутат Николай Маслий, който ходеше по митингите, не може да бъде открит и до днес. Много млади момичета са изчезнали. Къде са те? Никой не знае. Случиха се много лоши неща.

В селото имаше такива, които ги подкрепяха. Част от тях заминаха за Луганска и Донецка област, а оттам за Русия. Предимно бяха възрастни хора (въпреки че имаше и много млади). По принцип те бяха добре с всичко. Те просто имаха такава носталгия, те казаха: „Е, скоро ще спечелим добри пари, железницата ще работи, както беше при Съюза“. В моя блок например една жена отиде да работи в тяхното комендантство. Тя каза, че Украйна е лоша, но тези са добри.

„Вие не обичате нас, руснаците, нали? Ти обичаш ли ни?"

Още в първите дни на нашата железница се събраха работници. Те казаха, че е необходимо да се пусне връзка с Русия. Първоначално бяха обещани големи заплати на всички. И тогава, когато хората се подведоха, започнаха да обещават по-малко. Транспортираха всичко необходимо, докарваха [военна] техника от Русия и накрая на хората изобщо не им се плащаше. Дадоха хранителни дажби вместо заплата и казаха, че няма да има пари. Ако не ходиш на работа, ще дойдат да ти покажат какво могат. Така че хората работеха безплатно. В същото време цените на всичко се вдигнаха около три пъти. Хората бяха на ръба на гладната смърт.

Имаше и доноси. Например майката на моя приятел, която работи като пазач, ми казва: „Знам, че си за Украйна. Сега ще отида и ще те пусна на руснаците. И отиваш в мазето."

Разбирате ли, беше невъзможно да се каже каквото и да е. Защото щом веднъж стигнеш до мазето, никога не излизаш оттам. Или, ако излезеш, си в много тежко състояние. Синът на мои познати закъсня с няколко минути за комендантския час, нямаше време да се прибере. Закараха в мазето. Изведоха го на следващия ден. Той беше толкова бит, че не можеше да ходи.

Дойдоха при мен, мисля, също по нечий донос. Някой им е казал за моята позиция – че съм против тях. Вероятно някой от съседите.

Дойдоха трима души. Един веднага ме бутна, паднах. Издърпаха ме в един ъгъл в кухнята. Един ровеше в телефона ми, а останалите претърсиха апартамента. Търсиха украински символи и всичко това. Нямам това в къщата си, но обърнаха всичко с главата надолу.

Вдигнаха автомати срещу мен и детето, заредиха ги. Викаха: „Сега ще застреляме детето ти! Къде са ти знамената, къде ти е знамето, кучко, ти си за Украйна, не ни харесваш нас руснаците. Не ни ли обичаш?"

А аз мълча, много ме беше страх. Дори дума не можах да кажа. Търсиха, търсиха и казаха: „Ще се върнем“. И си тръгнаха.

Още на следващия ден, 22 август, намерихме човек с кола, който щеше да ни изкара. Не взехме никакви вещи, себе най-болните и стари котки, поставихме ги две по две в специални клетки и тръгнахме с последните си пари.

По пътя към Украйна имаше девет руски контролно-пропускателни пункта. Пътят до язовира (условна разграничителна линия между украинските и руските войски) отне шест часа. Трудно е да се мине през всички тези контролно-пропускателни пунктове. Трябва да намерите подход към всеки, за да не ви застреля, давате пари, за да не ви навредят. Те се смятат за господари на живота ни, те решават кой да мине и кой не.

На предпоследния, осми КПП, седи началникът им. Водят те при него и той решава дали да те пусне в Украйна или не. Вече има кардинална проверка. Не всекиго пускат, но като цяло, плащаш ли, ще минеш.

Макар че и това не е сигурно. Приятели ми казаха, че не са ги пуснали и за пари - вероятно всичко зависи от смяната [на военните на КПП]. Но ние платихме и ни пуснаха. Свалиха всичкото злато, свалиха златното кръстче с верижка от детето - и ни взеха тези 400 долара, които имахме за черни дни, така да се каже.

Но така или иначе, за да минете, трябва да почистите напълно телефона, защото те могат да възстановят цялата ви кореспонденция, снимки. Необходимо е или изобщо да си с нов телефон, или да изтриеш напълно всички акаунти, за да са там фабричните настройки. Защото със сигурност ще намерят за какво да се хванат.

Достигнахме [неокупираната част на Харковска област]. Благодаря, разбира се, на украинските военни и доброволци, те много помагат на всички. Те ни помогнаха с животните: много е трудно - всички тези кошове. Помагаха да товарят, разтоварват и около един часа следобед вече бяхме във „филтрационния лагер“ – украински. Това е сградата, в която седят военните и Службата за сигурност на Украйна. Там първо дават храна на всички и който има нужда от медицинска помощ.  Докато чакахме реда си за интервю, котките ни бяха напоени и обгрижвани.

По време на интервюто говорихме със служители на СБУ. За това как сме живели в окупацията, дали са ни обидили... Питаха такива неща. Провериха телефоните, за да се уверят, че там няма нищо. Това е разбираемо: заминават и много колаборационисти и предатели. Е, нямаше нищо особено, което да се нарече разпит. По-скоро разговор. Разговаряхме набързо и ни пуснаха. Извикаха ни такси. 

"Когато видим украински военни, се успокояваме"

Отначало беше много трудно да свикна да не се страхувам от военните. Защото те са наши, украински военни. Бяхме свикнали да свеждаме очи, не трябваше да гледаме руснаците, не се знаеше как ще реагират, никой не разговаряше с тях.

Сега е точно обратното - когато видим украински военни се успокояваме. Не нервничим, не се гърчим. Имаме мир. 

Разбира се, животните трудно понасяха пътя. Имаше проблеми с намирането на жилище: не всеки ще ви пусне в апартамент с шест котки. Първо бяхме приютени от една възрастна двойка, и двамата с увреждания. После успяхме да наемем малка къща в едно село. 

Дрехи нямаме, само тези, с които избягахме. Сега преди всичко мислим как да вземем останалите животни. Купянск вече е освободен, но вчера имаше обстрел от Руската федерация, има и жертви. Там няма връзка. И все още имам много животни там. Гледа ги съсед.

Много искам да се прибера у дома, но още е опасно. Селото ни се намира близо до границата. Цялата артилерия ще се изсипе върху нас.

Но все някога ще се върна. Моите животни са там, моят дом е там. Но не и в близко бъдеще. Не съм военен експерт, но мисля, че руснаците ще се опитат отново да превземат града. Защото имаме жп възел с пет разклонения и той е стратегически важен.

Изобщо всичко това трябва да се промени. Войната трябва да спре. Наистина искам да го повярвам. Искам това да свърши. За да не умират хора и да не осакатяват. Не искам хората и животните да страдат.