Това бяха българските медийни скандали на 2019

Георги Лозанов - DW
26 декември 2019 в 13:17 | 3848 |0

Тази година медийните скандали не бяха нито малко, нито малки. Разбира се, най-големият си остава ниското ниво на свободата на словото в България (последни не само в ЕС).

Познатият довод, че не е така, след като всеки може да говори публично каквото си иска, включително и колкото си иска да критикува властта, е верен, но не е довод. Защото свободата на словото се измерва не с казаното в медиите, а с това доколко то помага на гражданите да си създадат мнение за събитията и проблемите на обществото, в което живеят. И по този начин да формират обществено мнение, което в либералните демокрации управлява управляващите. При съвременните комуникативни технологии вече трудно можеш да скриеш нещо от тях, но можеш да им го представиш така, че те да не разберат какво всъщност е то.

Христоматиен пример, до голяма степен местно откритие, в това отношение е организирането на контрапротести с цел да бъдат медийно отразени (най-новите им варианти бяха при избора на нов главен прокурор). Функцията им е вечер, когато зрителят седне пред телевизора, да не прави избор между позицията на тези, които протестират, и на тези, срещу които протестират, а между позицията на тези, които протестират и на тези, които протестират срещу протестиращите. Вкарва се играч, извън оста на реалния конфликт, който да отдалечи общественото мнение от причините за първоначалния протест.

Целта - дезориентация на аудиторията

Но дори не са необходими толкова целенасочени стратегии за отклоняване на вниманието. Достатъчен е общият, хибридният характер на медийното съдържание, в което се смесват важно и маловажно, сериозно и развлекателното, аналитично и жълто, докато аудиторията „му изпусне края”. По тази линия почти престанаха в сутрешните телевизионни блокове да се водят горещи разговори по политическия дневен ред на обществото. Сега там надълго се обсъждат битови неудачи, здравословни проблеми и любовни драми на тъй нар. обикновени хора, а напоследък дори се четат писмата на децата им до Дядо Коледа. Което съвсем не значи, че качествената журналистика се е пренесла във вечерния програмен пояс.

Сериозен принос към дезориентацията на аудиторията има и хибридната война, в която Кремъл влага мощни пропагандни ресурси и чиито фронтоваци у нас имат „запазено място” и в онлайн, и в офлайн платформите. Вярно е, че властите тази година за първи път направиха знакови жестове – срещу обявяването на Съветската армия за освободителка и срещу използването на организираното русофилство за шпионска централа. Но това не ограничи медийното влияние на Кремъл, а даже обратното – предизвика проруска защитна кампания, в която шефът на русофилите Малинов стана главен телевизионен герой.

Скандали и по високите етажи на БНР и БНТ

Като прибавим и честото пренебрегване на един от основните журналистически стандарти – управляващите задължително да са поставени в ситуация на медиен дискомфорт, става ясно защо сме на опашката по свобода на словото и защо в 2019-а няма да мръднем от там. Още повече, че тази година се случи нещо невиждано досега, което кой знае къде ще ни запрати в класациите – за пет часа спря излъчването на програма „Хоризонт” на БНР. Прокуратурата доказа, че не е имало техническа или каквато и да е друга обективна необходимост за подобна профилактика. Което потвърди хипотезата, че на профилактика са били подложени неудобни гласове. Програмата е замлъкнала в несръчен опит да се попречи на журналистите да реагират в ефир срещу свалянето от ефир на колежката им Силвия Великова. На генералния директор му се наложи да се раздели с наскоро придобития си пост, но с неговото отстраняване затихна и скандалът преди да отведе до задкулисните фигури, които са му дали поръчката. Защото едва ли някой вярва, че той сам се е решил на такива драстични цензорски действия.

През отминаващата година беше отстранен шефът и на другата обществена медия – Константин Каменаров. Тази „редушка” по високите етажи на БНТ и БНР, извън конкретните перипетии, говори за обезценената роля на генералния директор и превръщането му в жертва на чужди игри. Докарахме го дотам, че в започналата подготовка за ревизия на медийния закон в НС се възроди идеята генералните директори, както далеч преди влизането ни в ЕС, да се избират не от политически независим орган, а от самото НС. Аргументът, че след като така и така медиите и регулацията им ще са политически зависими, по-добре ще е шефовете им да ги определя направо политическа институция, е все едно, ако пътищата ни са лоши, да караш направо през полето.

Роди се още една партийна телевизия

Друго шумно обсъждано събитие през годината с отрицателен знак за свободата на словото бе изчезването на „Шоуто на Слави” от ефира на БТВ. Истина е, че то отдавна се бе превърнало в „черна борса” на символни капитали – трупаше ги в най-гледаното време на най-гледаната телевизия и ги „продаваше” на политическия пазар. Етиката на публичните роли изискваше Слави най-после да направи избор, което пак не се състоя. Напусна БТВ, за да създаде и партия, и партийна телевизия. Впрочем, втората такава за тази година, след телевизията на БСП. Като сложим в сметката и трите телевизии на националистите – СКАТ, „Алфа” и „България 24”, а донякъде и телевизия „Европа”, която е „ефирен гард” на ГЕРБ, ще стане ясно колко сме се отдалечили от времето, когато плурализмът на гледните точки беше неписано правило за всяка електронна медия (тогава бяхме със 70-80 пункта по нагоре в класациите за свобода на словото). В резултат сега имаме още една партийна телевизия, вместо едно шоу, което при цялата му спорност си позволяваше остро да критикува властта в най-популярната национална медия. И е много вероятно да бъде заместено от приемлив за всички развлекателен формат.

Въпроси без отговор

Изреждането на въпросите, които медийните скандали на 2019-а повдигнаха, може да продължи още дълго… Защо се оказа, че чешкият милиардер Петр Келнер, според решението на КЗК, не може да придобие НТВ, но БТВ може? Трябваше ли нашата журналистическа колегия да чака ПИК да пусне компромата с „голите снимки” на приятелката на кандидата за кмет на София Борислав Игнатов, за да се сети, че има медии, които нямат право да се наричат така? Поведението на Сидеров в „Референдум” не е ли достатъчно основание да се промени регламента на предизборните кампании, за да не са журналистите „безгласни букви” пред политиците? Може ли накрая вината за изтичането на лични данни от НАП удобно да падне върху разследващата журналистика? И т.н.

Отговорите - в следващия брой на вестник „К” (бивша „Култура”). Който вече не излиза.

Б. ред. - Статията на Георги Лозанов е писана за Дойче веле.

Няма коментари към тази новина !