Лай към Бах

Венци Мицов | 25 март 2018 в 20:37 | 8093 |0

Егати и играта на думи...

Всички знаем, че Лайбах се е наричала Любляна, докато е била под нацистка окупация.

И въпреки това именно днес, ден след концерта на словенските индъстриъл икони в София все още продължавам да си мисля за смисъла на онзи лай срещу Бах.

Представям си следната картина.

Краен квартал в Перник...

Или още по – добре – изоставените жилищни сгради в град Радомир – малко, след злополучния завод „Червена могила”.

От една единствена кооперация в този призрачен квартал от панелки се носи звук от пиано. Дете свири прелюд и фуга до мажор от ‘Das Wohltemperierte Klavier’ на Йохан Себастиан Бах.

Глутница кучета седят на студа и лаят.

А пианото – марка „Заря” свири ли свири – до – ми – сол – до – ми – сол – до – ми...

Странни чувства след един великолепен урок по авангардна музика, който снощи Лайбах ни изнесоха, докато ние си мислехме, че сме на концерт.

Но да започна отначало.

Слушам Лайбах от началото на 90–те години.

Вина за това носят двама от колегите ми от Хиподил – Лъчо и Пацо (Пацо беше басистът, с когото свирехме в началото на 90–те и който извсири басовата партия в първия ни албум).

По това време индъстриъл вълната беше на мода и заедно с Лайбах се запалих по Министри, Малхавок. А след това и по Айндщюрценде Нойбаутен (тях си ги открих донякъде сам, благодарение на това, че съм фен на Ник Кейв).

Спомням си, че притежавах странни касети с ксерокопирани обложки на Nova Akropola, Opus Dei, Kapital, Let it be, The Final Countdown. Слушах „Die liebe” по няколко пъти, а някои от произведенията на словенците бяха задължителни за всяка моя компилация (правехме си едни такива касети с най-любимите песни вътре).

За съжаление изпуснах и трите концерта на Лайбах в София последните години.

Тази година обаче нещата паснаха идеално и снощи, въоръжен с три билета, жена ми и синът ми се озовах на опашка, намираща се на улица "Ангел Кънчев".

Опашката беше голяма. Направих снимка.

Вратите на Терминал 1  са затворени, а е студено, да му се не види – около нулата е, нищо, че е пролет и че точно в тази вечер преминаваме към лятното часово време.

На опашката срещам Топчо – мой верен боен другар. С него започваме разговор за последният албум на Лайбах, който аз, признавам си с ръка на сърцето, не познавам изобщо.

„Странна музика. Особена, почти няма пеене вътре” – казва Топчо.

Не съм фен на Ницше. Нито на фундаменталната му творба „Also Sprach Zaratustra” (Тъй рече Заратустра).

Но знам, че Лайбах умеят да правят изкуство от неща, които никак не харесвам.

Никога не съм харесвал Юръп например, нещо повече – намирам ги за метъл еквивалент на Веско Маринов, но албумът на Лайбах с ремикси на The Final Countdown ми е любим и до ден днешен си го слушам.

Та висим си ние на опашката, а отзад двама чужденци (май скандинавци) леко изнервено питат защо не ни пускат в залата.
Минава някой от екипа и казва, че концерта ще закъснее с час.

Забавянето, доколкото разбрах, се дължи на самата група, която обаче категорично не желае да прави чек, докато в клуба има публика.

Лошо. Ще мръзнем още.

Шегуваме се относно недалновидността на собствениците на стоящия срещу клуба магазин за алкохол, който е затворен.
„Щяха да направят оборот” – казва Топчо, а часът е вече 21 и малко и вратите отварят.

Влизаме и се нахвърляме към бара, където моята поръчка е красноречива – ром.

Заемаме места, аз се оказвам съвсем до сцената.

Следва на стр. 2.

Страница на статията : 0102
Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !