Напиши ми щастлив разказ - разказ на Здравка Евтимова

Здравка Евтимова
04 юли 2020 в 09:30 | 5992 |1

Виждаше я в спомените си - малко момиче с кестенява коса, свило се в капака на пишещата си машина. Освен пишеща машина, жената имаше манията да си купува чаши. Евтини, обикновени и всеки ден пиеше чай в различна чаша – едната беше за радост, другата за добър късмет, третата, за да спести някой лев за нова дрешка или книга. Често дъщеря й и двамата й сина чупеха любимите й чаши. Нищо, счупеното носи щастие – казваха децата на майка си и наистина ставаше така. Точно когато тя трябваше да приготви обяда, да обели картофите, да погледне домашните на момчетата, пълни с грешки, да изглади какво ли не, малката се залепяше до нея, тънка като вятър.

- Сънувах лош сън!– стискаше устни хлапето. От малко беше героично момиче и не ронеше сълзи за щяло и нещяло.– Мамо! Разкажи ми щастлива приказка. И тя ще се сбъдне.

– Какво значи щастлива? - питаше майката, наведена над обелките от картофи.

- Ами – тук ситното лице се въсеше. Как да обясни, такова просто нещо на тази уж голяма, пък толкова недосетлива жена. - Щастлива значи да вземеш колелото, мамо, да вземеш мен и да ходим до баира за гъби. Или да караме до Старо село при черешата. Тя е горчива, но ще оставим черешите на косовете.

Боровата горичка отдавна я нямаше. Момичето растеше тънко и бледо. Веднъж наистина отидоха до Старо село, черешата ги посрещна и удиви. Беше узряла, въобще не горчеше. Беше направо страхотна.

Няколко години момичето ходи на детска градина. Често у дома се спотайваше в ъгъла и чакаше, без малко да заплаче.

- Тони не иска… да играе с мене. - Детето млъкваше изведнъж и горещо като вечер през юли, прегръщаше краката на майка си. - Разкажи ми щастлива приказка!

И майката започваше:

- Имало едно време един велосипед, много особен – със седалка за малко дете отпред.

Но това не беше измислица, а чиста истина. Когато жената в щастливата приказка успяваше да свърши всичко у дома, да прегледа тетрадките на момчетата, да прочете за изпитите си, да приготви сандвичи, двете с нейното момиче грабваха велосипеда. Литваха по пътя край Струма – а всеки знае, че тази река донася най-големия късмет на света.

- Нели - каза веднъж жената, когато двете слязоха от колелото и оставяха реката да си върви по пътя. - Всяко дете е приказка. Но е много важно малкото да се научи да се усмихва. Тогава приказката пораства щастлива и добра.

Двете караха заедно колелото – майката на педалите, детето на малката седалка - през лятото, пролетта и есента. Вечер момичето и братята му чакаха баща им да се прибере от работа. Той винаги беше уморен. Беше и много висок, затова се налагаше да се навежда към дребосъците. Малката намираше в джоба му нещо много интересно - вафла, от която не се пълнее, а момчетата – електрически фенерчета. Той беше мълчалив човек, лицето му изглеждаше винаги строго, но момичето се усмихваше за всичките петима у дома.

Хубаво беше тогава, мислеше си жената с прошарената коса. Сутрин, преди да тръгне на работа, тя хващаше момичето за ръка и двете тръгваха за детската градина.

- Да започваме щастливата песен – всеки ден настояваше хлапето, когато измъкнеше майка си от стария блок и двете поемаха по пътя към детската градина. Майката нямаше как да се измъкне и започваха: – „Коте, коте мързеланче, пак на моето юрганче спиш!” - малката пееше, колкото й глас държи, дори повече. Макар че закъсняваше за работа и трябваше след това да тича към гара „Метал“, жената също се включваше в невъобразимия шум.

Момичето порасна. Понякога се прибираше тъжно у дома, дни наред не излизаше с приятели, лицето му - младо и красиво, беше ден, през който през цялото време е валял дъжд.

- Мамо, разкажи ми щастлива приказка – казваше момичето.

Веднъж майката започна така:

- Мигът е баща на вечността – замълча. Сигурно не знаеше какво повече да каже. По едно време добави: - Само тъжно момиче, което е решило въпреки всичко да излезе на разходка, може да даде на едно тъжно и самотно момче щастлива вечност. Мигът тежи по-страшно от вечност, ако го няма човекът, без когото не можеш да виждаш какво има пред тебе.

В приказката, където живееше момичето, имаше велосипед, и четворки по физика в бележника, но най-интересното се случи, когато момичето порасна. В най-тихата страница от историята един ден момичето срещна не принц, а съвсем обикновен човек. Двамата си купиха на старо кола, в която можеха да се поберат два велосипеда плюс цяла торба сандвичи.

- Жената е родена да милва дете – каза един ден жената с прошарената коса на дъщеря си, когато момичето започна да учи в университета. – Най -голямата радост е да видиш как сълзите в очите на малкото човече се превръщат в усмивка. Всяка жена може да направи това. Жената е милувка, но понякога остава сама.

- Не ми разказвай тъжни неща. Тъгата се сбъдва – каза момичето.

Глупости, мислеше си жената. Просто човек, живял дълго време, ще не-ще е научил, че детето и щастието са едно и също нещо.

Момичето порасна и сигурно съвсем случайно, точно както в приказката, която майка му беше разказвала, имаше две дъщери – едната с кестенява като пчелен мед коса, другата - с коса на клечки, както ги рисуват хлапетата от детската градина със жълтата боичка.

Момичето живееше в съвсем друг квартал - недалече от Струма, но онзи черен път, по който двете с майка й караха вълшебното колело, вече го нямаше. Нямаше я и детската градина, към която двете крачеха и пееха - с опасност да събудят хората на първия етаж от блока срещу „Плод-зеленчук”. Понякога дъщерята пристигаше в стария блок заедно с двете си хлапета - едното кестеняво, другото - с тънка плитчица от слънце – и трите на велосипеди. Още отдалече по велоалеята се чуваше оная страхотна песен за мързеливото коте, която двете момичета пееха от фалшиво по-фалшиво, от щастливо по-щастливо.

Жената с прошарената коса излизаше от блока, в който живееше от трийсет години – всичко наоколо се беше променило. Имаше нов магазин нон-стоп, кафене, два нови блока, дори капакът на пишещата й машина отдавна беше изчезнал, но той си остана вълшебен и двете дребни момичета приказваха често за него. Според тях този капак знаеше повече приказки от телевизора с неговите детски филми.

- Дядо е по-умен от тебе – казваха понякога децата на жената с прошарената коса. – Той ни позволява да скачаме на кревата с новия матрак, а също така ни купува бонбони, от които не се напълнява.

Понякога децата пристигаха с баща си, висок слаб мъж, който не приказваше, беше непрекъснато зает, но – „Да знаеш, бабо, че е най-силният човек на света. Може да ни вдигне и двете едновременно заедно с чантата с мляко“.
От доста време високият мъж не беше идвал да прибере децата от апартамента в стария блок на петия етаж, за който момичетата предполагаха, че е най-красивото място на света. От прозореца се виждаше Голо бърдо - не онова, което виждат всички, а тяхното Голо бърдо – там, в хижа „Гладен съм“, живееше феята на бонбоните. На тяхното Голо бърдо всяко дете отдавна беше научило баща си и майка си да се усмихват. Всъщност какво е усмивката – тя е най-щастливата лампа вкъщи.

Когато жената с прошарената коса от апартамента на петия етаж питаше малките:

- Как е тате? – те обясняваха:

- Не ни донася меденки, както преди.

- Донася, но рядко – обаждаше се светкавично малката с коса от слънце. Тя беше много щастливо дете и една меденка й беше достатъчна, за да пее цял месец, за каквото й дойде на ума.

Една вечер дъщерята, млада и прекалено тънка поради разни диети жена, паркира колата си до стария блок. Не беше взела децата със себе си.

- Мамо, напиши ми щастлив разказ - каза тя. Изрече го тихо. Въобще в това семейство жените не се огъваха, не се оплакваха, а когато казваха нещо много тихо, то беше толкова важно, че дори времето за малко преставаше да тече, за да не вдига шум.

Един щастлив разказ – замисли се жената с прошарената коса, хванала за ръка внучките си.

Всяко жена е разказ, искаше да каже на дъщеря си тя. Само жената може да накара един мълчалив, страшно уморен човек да се изправи и да бъде сигурен, че има с кого да се скара и кого да целуне. Само тя може да научи детето, че тате е най- силният човек на света. И когато жената го посрещне с „ гладен ли си?“, това да означава нещо съвсем друго, като например – юни няма никакво значение, ако си далече. И той да го разбере, макар че децата една през друга пищят – „Тате, утре ни донеси шоколад, от който не се напълнява!“

Такъв разказ може да напише всяка жена, достатъчно е да забележи, че онзи висок, съсипан от умора човек, прибрал се вечер у дома, е толкова хубав дори в скапаната си фланелка. И този човек ще става още по-хубав, колкото повече старее и става още по-силен, защото ще може да вдигне на ръце децата, после да ги заведе до магазина да купят бисквити. Това той не бива да прави, разбира се, защото ще разглези дребосъците, но мъжете са поначало глупави и освен да разглезят децата, могат да ги направят щедри, още по-красиви и още по-разкошни деца. Такова нещо може да извърти твоят висок, мълчалив и съсипан от умора човек. Без него какъв смисъл има късият разказ за юни, който дотук беше много дъждовен, пък и следобед пак ще вали.

- Помниш ли, Нели - започна жената с прошарената коса. – Сещаш ли се за онази череша зад фургона в Старо село?.
- Аз не обичам да ходя там. Не искам да приказваме за това място.

- Но в щастливия разказ расте череша зад един фургон. Знаеш я – дребна и отначало горчи.

- Много горчи – съгласи се младата жена, но без сърце го каза, колкото да не обиди майка си.

- Веднъж, още когато ти беше съвсем малка – стигаше до второто копче на жилетка ми – в края на юни те зададох в Старо село. Черешата беше узряла. Ти цялата се омаза в черешов сок. Черешите бяха едри като луната. Сладки, сладки.

- Да бе – измърмори младата жена, отново без да оставя мислите и сърцето си в думите.

- Вари го, печи го, мъжът е такъв - като онази череша. Горчи, даже много, но не бързай. Месец е нужен и плодовете ще узреят. Търпението е нещо много интересно – то означава не просто да чакаш. Окопай дървото, полей го, насади цветя около него. Мъжът е горчив, но не му го му повтаряй сто пъти на ден. Усмихни се. Тогава ще видиш какъв е твоят човек. По-голям от луната.

- Глупости, мамо – каза младата жена.

Юни полека се подготви да отиде на почивка. Имаше време да спи чак до следващото лято догодина. Но преди това трябваше да доведе юли, по-малкия си брат, заедно с горещниците, в железния град край Струма.

Привечер, точно когато денят си тръгваше към другото полукълбо, висок мълчалив мъж дойде да прибере двете си дъщери, едната с кестенява като залез коса, а другата - с усмивка, която започваше от самото начало на януари и не свършваше през цялата година.

- Знаеш ли – обърна се мъжът към жената с прошарената коса. – Не знам какво си казала… на Нели. Благодаря. Да знаеш - гласът му несигурно се преви като дете със ски, което още не може да направи рало, за да спре навреме. – Това е за тебе.

Той й подаде една чаша.

Жената с прошарената чаша я взе.

Беше съвсем обикновена чаша за чай – с кокичета и слънце, нарисувани по нея.

Препоръчани материали
kokoten

Рейтинг : 8011

04.07 2020 в 09:35 1
+ 1
- 6
...аман от графомани...