Целувки, Христо: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова | 04 ноември 2018 в 09:30 | 3199 |0

Всеки ден младата дама обличаше детето в по-скъпа рокличка, обуваше го в по-скъпи сандали и се отдалечаваше все по-далече от едноетажната жълта къща.

- Сияна, кога ще доведеш детето при мене? - попита в събота една висока, тънка като изгнило въже възрастна жена.

- Когато реша, че е дошло време – отвърна майката, хвана малката за ръка и я повлече напред. Хлапето искаше нещо да каже, дори го попита, но не получи никакъв отговор.

Двете бяха облечени в рокли един модел, сандали един модел, шапки един модел. Детето бъбреше нещо и сочеше с ръка дърветата, пътя, къщите. Жената гледаше настрана и не приказваше, защото не беше нужно. Двете стигнаха будката за сладолед, когато към тях се показа един човек с щръкнала оранжева коса. Маратонките му също бяха оранжеви, потникът– оранжев, късите панталони – още по-оранжеви. Не човек, а пожар.

- Два сладоледа за двете прекрасни госпожици – поръча мъжът и никак не се стисна, избра най-скъпите и най-грамадните сладоледи в цялата количка. - Това за майката – продължи мъжът. Само след минута той изтърча с оранжевите си маратонки към една от кокетните къщи.

В тоя град всичките къщи бяха кокетни, все някой беше на работа в Италия, Испания, дори и онзи от Гърция често пращаха финансов ресурс. Всичко живо първо купуваше коли на старо, после боядисваше къщите. Така ставаше ясно колко всички са добре и още по-добре ще станат. От една къща, която крещеше с новата си боя - Още по-добре ще станем! – излезе оранжевият потник с букет. То не беше букет, ами истински наръч оранжеви рози.

- Това е за тебе, Сияна. Всичките са за тебе.

- Нали знаеш, че любезната ми свекърва сигурно гледа. Ще види – отвърна жената, чиято рокля беше съвсем същата като на момиченцето.

- Аз пък гледам, че не се стряскаш никак – отбеляза потникът.

- Розите са хубави – прецени жената.

- А за мене? – попита хлапето.

- За тебе има шоколад – очевидното рижата коса се беше подготвила добре. - Знаеш ли, искам да ти покажа колекцията си от... – добави тя.

- Обзалагам се, че нямаш никаква колекция – изсмя се жената. – Обзалагам се също, че не знаеш какво означава думата „колекция”.

- Да, ще ти покажа колекция, дето я нямам. Но имам за тебе нещо яко.

- А детето? – попита жената.

- Детето ли? Да бе... ще закараме детето в детския център „Брезичка”. Какво ще кажеш, принцесо? Искаш ли в детския център „Брезичка”? Ще ти купя детски грим и детско червило. Искаш ли?

- Искам! Искам! – викна детето толкова радостно, че знамето на България прегърна това на Европейския съюз, после двете знамена се докоснаха и затанцуваха с вятъра, кацнали върху гордите си пилони.

- Няма време – отбеляза жената.

- Няма - съгласи се мъжът. – Защо не остави детето на дъртата? Все някаква супа щеше да му забърка.

- За да те затрудня - каза жената. – За да те накарам да се бръкнеш за билетче в детския център „Брезичка”, да ѝ купиш шоколад и сладолед, а като си тръгнем, ще ѝ купиш и ролери. Тя носи номер 26. Запомни ли, номер 26.

Детето беше много щастливо в детския кът към кафене „Бреза”. Човекът с оранжевия перчем даде десетачка на пъпчивото момиче, за да го накара да проявява особено внимание към хлапето с рокля, която струваше цяло състояние – поне заплата и половина на баща му, който се бе амбицирал да забогатее на строежите в Италия. Пъпчивото момиче беше благодарно за десетачката. Сигурно учеше педагогика или счетоводство и парите очевидно не ѝ достигаха, иначе би си закупила лосион против акне.

Детето потъваше в меките розови топчици, плъзгаше се по пързалката, играеше си с кубчетата и розовите ленти за кралици и елфи. Момичето нарисува котешки мустаци на лицето му, после ги изтри и ги замени със синя пеперуда. Хлапето се радваше, после двете с момичето изпяха „Зайченцето бяло”. След малко младата служителка с лошия тен прочете на хлапето приказките „Котаракът с чизми” и „Снежанка”. Други детски книжки нямаше в този детски кът, но доброто момиче, нуждаещо се от козметик, разказа на дребната за Косе Босе, за „Дядо вади ряпа” и за „Трите прасенца”. Накрая обаче детето заплака:

- Искам мама.

- Мама идва – успокои го момичето. – Искаш ли да играем на „Не се сърди, човече”?

Играха и на дама, на ринги-ринги-рае, играха на „Капитане, потъваш ли” и на „Дай, бабо, огън”, гледаха клипчета от телефона на какичката, но малката накрая пак каза:

- Искам мама.

- Искаш ли да ту купя шоколад? – попита грижливото момиче.

- Не искам. Риж Димитър вече ми купи.

- Тогава да играем на конче? – предложи момичето.- Аз ще бутам този дървен вихрогон, ти ще го яхнеш и ще казваш – „Дий!”

- Добре – съгласи се хлапето. – Не съм тежка, мършаво дете съм. Баба казва да ям, но да не натежа на гърба на жребчето? Баба ме учи как да отлепям кожата, че човек да не го боли, когато му се е прищипал някой прешлен...

- Няма да тежиш на кончето – успокои го момичето от детски център „Брезичка”. Играха на конче, после на хипопотамче, после на жаба „Скок-подскок”. Изведнъж детето направо ревна:

- Искам мама!

Отначало плачеше тихо, после започна да клати глава напред-назад като навито на пружина. Това все пак се търпеше, но когато дребосъчето започна да се задавя, а след малко и да се задушава, уплашеното момиче каза:

- Тихо, злато мое. Сега ще отидем при мама.

Младата служителка от детския център беше слаботелесна и ѝ беше много трудно да носи дребната, затова внимателно отмести влажните кичури от лицето на хлапето, хвана го за ръка и след едно дълго и залитащо ха насам-ха натам ходене по опечената като печен слънчоглед улица, най-сетне двете се озоваха до една още по-ярко и самонадеяно боядисана къща на един етаж, с огромни стъкла от пода до тавана. Това беше последната мода, промъкнала се в тоя кротък провинциален град, в който нямаше земя, а само камъни.

Изведнъж момичето от център „Бреза” се закашля. Толкова дълбоко се закашля, че единият му сандал се събу и то се спъна по пътечката към къщата. Въпреки това продължи да кашля – още по-дрезгаво и страховито.

- Задави ли се, како Петя? – попита дребното хлапе. – Да ти дам ли вода от моето шише? Виж какво е хубаво моето шише за вода - тате ми го изпрати от Мадрид. Водата веднага ще ти помогне.

Момичето дори не се обърна към мадридското шише, в което според рекламата, „водата за вашето дете остава винаги сияйно чиста.” Нападнатото от акне лице на момичето почервеня от тежката кашлица.

- Какво ти е? Да не умреш? – попита детето, уплашено не на шега. – Защо кашляш толкова много? Да нямаш грип или бронхит... Баба прави настойка срещу бронхит...

Кой знае защо момичето от център „Брезичка" хвана главата на детето и я обърна назад, към улицата, където точно тогава за беда премина една кола, след нея камион. Но детето видя.

Майка му в роклята, прекрасна както детската, почиваше. Човекът с оранжевата коса също. Сега той нямаше оранжев потник, нито оранжеви маратонки, нито дори оранжеви чорапи. Беше горещо. Чичкото, който ѝ бе купил най-скъпия сладолед, сега не приличаше на страшна пожарна кола. Той спеше. Сигурно и на майката на детето беше много топло, устата ѝ беше отворена. Тя дори леко похъркваше.

- Мамо! – каза детето.
---------------- ----------- -----------------
Здравей Сияна,

Тука е много топло. Стига до 40 градуса, но не се бой за мене. Купих си шапка за 7 евро. Тя е от найлон, но върши работа. Хубавите шапки са по 34 евро и въобще не усещаш, че има слънце. Обаче и тая от 7 евро е хубава. Много искам да си тука с детето. Събуждам се и все едно си тука. Сънувал ли съм те, не съм ли, не знам, но те виждам до мене. Много е хубаво, обаче като се усетя, че не си наблизо, става гадно. Пиши ми макар и два реда. Аз някъде след полунощ си чета пощата и като ми пратиш SMS, все едно не съм копал цел ден и ми олеква.

Искам да сте тука с детето, но по-добре, че не сте. Много е скъпо. Ако живеем тука, ще струва три пъти повече отколкото в България. Някой път ми идва до гердана. Само аз си знам как удържам да не се метна на рейса. Искам да те видя. Макар и за половин час. Изпратих ти 350 евро. Не можеш ли да прескочиш до Мадрид? Аз ще уредя половин ден да не ходя на работа. Има нискотарифни самолетни линии. Ела. Дори да е за два дни. Тука е спокойно, но има много работа. Отслабнах 2-3 кила. Нищо. Като си дойда, пак ще надебелея.

Ако мама те ядосва, не ѝ обръщай внимание. Ако не можеш да не ѝ обръщаш внимание, излез на квартира. Ще ти пращам по 100 евро всеки месец за наем, все някак ще ги отделя. Само да си спокойна.

Гледам клиповете на тебе и детето. Браво на вас. Хубави сте. Ако не можеш да намериш квартира в Радомир, по-точно ако не искаш, вземи квартира в Перник. Далече е и няма да се ядосваш с мама. Ще гледам да ти пращам по 120 евро на месец. 

Пиши ми как сте. Домъчня ми за Дамянка.

Целувки. Христо.

Пиши ми няколко реда. Ще гледам да ти пратя повече пари. Не бой се от бедност.

Още целувки.

Христо

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !