Препечатваме текста от Reduta.bg

Няма никакво значение дали снимката от 6 септември на клекналия български президент в скута на посланик Митрофанова (този път в бяло за контраст) е резултат от коварно обмислен мизансцен или случайност. (Лично аз бих заложил на първото.) Сигурно е, че тя ще го преследва до края на втория му мандат, когато и да е той. Обяснението е просто. В съвременния свят образът е много по-въздействащ от словото. Бил Гейтс със спринцовка между зъбите въздейства по-силно от всички рационални аргументи, че чипирането с ваксина е глупост.

При президента Радев, обаче, образът се яви като илюстрация на поведението му през последните шест месеца. Оттам и поразяващата му сила.

След руското нахлуване в Украйна сякаш някой подмени българския президент. Липсата на ясна пронатовска и проевропейска позиция смъкна доста от политическото му тегло. Продължи да олеква покрай темата „Македония“, а свалянето на правителството, в което несъмнено имаше роля, задълбочи още повече политическото му смаляване. Явно се опитваше на всяка цена да замаже „провиненията“ на кабинета „Петков“ пред Русия. Провиненията бяха: 1. На шантажа на Газпром със спирането на доставките отговори с бързо и прагматично решение до идната пролет с перспектива да бъде трайно и 2. Изгони 70 руски шпиони. Иначе казано, счупи парадигмата на традиционните българо-руски отношения – „Курица не птица, Болгария не заграница“. Тъкмо проявеното национално достойнство стана причина правителството да падне.

Енергичните, дълбинни и някак твърде нервни промени в държавната администрация, които служебното правителство направи, пораждат логичен въпрос – какво всъщност иска президентът Радев? Защото поведението на служебния кабинет издава очакване (или надежди) за по-дълго управление от оставащите три седмици до 2 октомври и около месец след това. А и тези министри са просто негови чиновници. (За разлика от предишни служебни кабинети.) Те първо обявиха всичко направено от Петков за хаос и потенциална катастрофа, за което тон даде Радев. После много бързо успяха да създадат истински хаос около газовите доставки. Провалиха оставено готово решение със седемте танкера и опитаха с процедурни машинации да провалят и гръцкия конектор. С приказване на глупости и други действия успяха да злепоставят България при евентуален арбитраж за нарушения договор. С унизителни постъпки опитаха да възстановят доставките от Газпром и след като получиха оттам хубав ритник, се заеха да вършат отново онова, което предишният кабинет беше свършил. Така мнимият хаос, наследен от Петков и Василев, се превърна истински цирк. В трите най-гледани телевизии всякакви самоуки газолози се втурнаха да обясняват, че без Газпром не може. Изобщо газовият дискурс произведе гъста информационна мъгла: защо Петков го спря, ама как, те руснаците го спряха, те го спряха, ама той е виновен, не е виновен и има газ от други доставчици, да, ама е скъп, ми той и руският е скъп, не е скъп, по-евтин е, да ама е евтин, когато го няма, а като го има, е скъп, и Путин го спира по кефа си, газ има, ама няма слотове, как да няма като има, и да има, той и този газ пак ще е руски и т.н. В газовата раздумка отсъстваше простият факт, че руски е само газът, който не стига до България. Всеки друг не е руски, дори и да е бил.

В суматохата президентът Радев прескочи до Абу Даби, май да преговаря за газ, и се върна с бодър разказ за зелен водород, който България може някога да произвежда. Като командирован от сп. „Космос“. (Преди две години правителствен самолет пак ходи дотам за нещо и се върна с фурми. Сега само с идеи.) После прие новите шефове на „Лукойл“, без да е ясно защо, и похвали служебното си правителство за свалените котировки на петрола на световните борси – тарикатлък от политическия арсенал на Борисов.

Та какво точно иска Радев? Да спечели изборите? И работи за резултат, който да го постави в най-изгодна позиция? Т.е. резултат, с който не може да се състави правителство, отново да управлява той чрез служебно и така да трупа легитимност отвъд Конституцията, но наложена от обстоятелства. На които сам помага. И което в перспектива да компрометира парламентарната демокрация и да направи някаква форма на президентска република приемлива. Този мач е игран през 1934 г. и резултатите са известни. Това е и песента на двата президентски славея – Слави Василев и Слави Трифонов. Това е и ролята, която съзнателно или не, ще изпълнят ИТН, партията на ген. Янев и „Възраждане“. В президентския отбор този път са също ГЕРБ и ДПС независимо от предизборната им риторика. За ГЕРБ думите никога не са имали някакво значение, а за ДПС всичко е въпрос на пазарлък.

Поведението на президента може да е движено и от друг мотив. Да отмъсти на Петков и Василев, че отказаха да блестят с неговата светлина, а тръгнаха по свой път, защитавайки идеи и програма, заради които бяха приели да влязат в предишни служебни правителства. Иначе казано, честолюбива реакция, която не прави чест на един президент.

Съществува и трета евентуалност, най-често коментираната. Влизайки в политиката да е получил предложения, на които да не може да откаже и да е поел ангажименти, които не може да не изпълни. Което Митрофанова месеци наред сякаш се стреми да потвърди. Ако Радев наистина е руски агент, все пак изглежда странно, че Русия така грубо го злепоставя. Всъщност не е странно. Снимката с клекналия президент пред бялото костюмче е послание към онези посланици, които не отидоха в Пловдив. Посланието е: „България е наш протекторат, независимо къде членува. Преглътнете го и свиквайте“.
Грубичко, по путински.

А може и трите причини да са валидни по малко, както често се случва.

Основното подозрение е, че президентът заедно с откровените руски проксита работи за промяна в геополитическата орбита на страната. И предстоящите избори са повратна точка за обръщане на държавния курс.

Да се тласка страната към руската орбита и то точно сега, когато Русия е пред катастрофа, изглежда меко казано глупаво. И безотговорно. Пък и отвъд правомощията на президента.

Русия не може да спечели войната, която Путин й отвори. Това стана ясно още през пролетта, след като замисленото като блицкриг нахлуване не успя. Докато цивилизованият свят е срещу него и подкрепя Украйна, няма как да победи. Още по-малко може да наложи фантасмагории като Евразия и „Руский мир“ на Европа. Путин в момента е горе-долу там, където е бил Хитлер към края на 1943 г. По-вероятно е след войната от Русия да се отделят и други нейни сателити. Путин е в края на пътя си и какво ще стане след него, е въпрос, който занимава целия свят. И в тази ситуация да се привързва политически българската баржа към руския кораб, без да е ясно дали ще плава, докога и накъде, изглежда абсурдно, че и престъпно.

На Русия й предстои да се качи на по-висок етаж на културата и цивилизацията. На руснаците им предстои да видят и да осмислят това, което са направили със своите братя в Украйна, предстои им дълго да носят позора, в който Путин и неговото обкръжение ги въвлякоха. Предстои им да живеят с Каиновия грях.

Това няма нищо общо с руската култура, с която обсебени от сантиментално русофилство хора опитваха да притулят руското варварство. Чехов и Чайковски нямат нищо общо, но имат общо онези 70 или 80 процента руснаци, които безвъпросно подкрепят Путин и живеят буквално зомбирани от официалната руска пропаганда, въздигаща някаква въобразена руска изключителност по-високо дори от живота като най-великото тайнство на вселената. („Защо ни е свят без Русия!“).

И всичко това буквално заради нищо – заради маниакалното желание на един малък човек да изглежда като велик държавник. Прищя му се да е Петър I, а се получи Иван Грозни. Да се твърди, че „тази война е събитие с метафизичен характер“, което повечето хора не разбирали (Я. Дачков), е претенциозна интелигентска щуротия.

На Русия й предстои да престане да граничи с Бога (според красивата и нищо незначеща фраза на Рилке) и след като види ада, който сама създаде за Украйна и за себе си, да се прибере в своите реални исторически и морални граници.

Какво следва от всичко това за България?

Трите десетилетия на т.нар. преход произведоха две водещи електорални нагласи. Условно може да се нарекат и поколения, макар че не точно възрастта чертае границата между тях. В първата са хора с консервативна нагласа, вече примирени с живота, който им се поднася, посвикнали с нищетата си, с ограничени житейски очаквания и цели като умерен битов просперитет, без мечти и без въображение за изпуснатите възможности (лични и общностни) поради мафиотското управление. Хора без ясна представа как точно корупцията произвежда къдрави магистрали и всеобща бедност, но завистливо взиращи се в чекмеджетата, които тя пълни. За тях власт и далавера са синоними, а Баце и Слави определено ги кефят като поведение и като образи на успеха.

В консервативната полоса са и българските русофили-путинисти. Тяхното безкористно русофилство (користното е отделна тема) е някаква религиозна обсесия, специфично български емоционален атавизъм. Наследено от Възраждането, то не е рационално мотивирано, но пък е живо. То е убеденост, че Русия,(„туй име свято, родно, мило. То бива в мрака нам светило“) е права, дори когато се отнася варварски с най-близкия си народ.

На другия полюс са хора, които макар и в зряла възраст търсят някакъв реванш за ограбената част от живота им. И вярват, че страната не трябва да излиза от коловоза на модерните и цивилизовани държави, каквато Русия на Путин определено не е. Това са също млади хора, които живеят с ритъма на западния свят, учат или са учили в чужбина, знаят по един или повече езици, хора с друг манталитет и по-друга култура, изпитващи непоносимост към тарикатския примитивизъм и към политическото кредо „аз съм прост и вие сте прости“. Хора, опитващи се да живеят с радостите на чистата съвест, приличието и почтеността.

Разбира се, има и трета голяма група, най-голямата, на негласуващите. Но този път е възможно и важно тя да се смали.

Въпреки десетките партии, изборите предлагат две алтернативи. Песимистичната е България да продължи да живее като ленива провинциална периферия, обладана от корупция, формално принадлежаща към ЕС и НАТО, но без Шенген, (или изцяло извън тези структури) все така бедна, гледана с недоверие от своите партньори, с политически елит подмолно или открито обслужващ руски интереси.

Оптимистичната възможност е да избере свободния и цивилизован свят, към който, макар и с уговорки и известна неувереност, тя все пак принадлежи. Да се модернизира, да реформира (т.е. да декриминализира) институциите си и най-вече съдебната система и постепенно да се доближи до стандартите за живот на водещите европейски страни.

Ако въпреки силните проруски тежнения на политическия терен България все пак избере оптимистичната версия за своето бъдеще, светлината пред мрака, цивилизацията пред варварството, а Русия приеме поражението и започне да се събужда от кошмарния сън, дали след всичко това ще бъде възможно Радев да продължи да бъде президент?