Пореден евродепутат, този път латвийски, се оказва руски агент. Тайни разговори, този път на германски генерали, изтичат в запис, направен от руски агенти. От Естония до България офицери в службите на НАТО-вски държави се оказват руски агенти.

От началото на войната, която руснаците отвориха в сърцето на Европа, от цивилизованите европейски държави са изгонени 400 руски агенти. Но те не свършват и скоро няма да свършат. Зад всеки разкрит остават стотици неразкрити. Както наскоро сподели висш служител на европейска служба за сигурност: “Русия не действа на принципа “ОК, имаме един агент и няма да търсим други”. Те искат да имат 1000 и активно работят за това”.

Напоследък стана ясно, че Путин се е готвил за войната в Украйна поне 10-12 години. Част от тази подготовка (все пак човекът е от КГБ) е била да наводни със своя агентура не само съседните нему държави, но и страните от НАТО.

Кремълска агентура „на Запад” винаги е съществувала, но през този век агентурното усилие се полага в съвършено различен и доста ефективен контекст.

По времето на СССР стратегията на Кремъл беше ясна, често оповестявана (макар с оня „дървен език”, който можеха да декодират само специалисти) и се състоеше от четири основни крачки, в крайна сметка водещи към световно господство. Крачка първа: дестабилизация на дадена държава – създаване на „революционна ситуация” и безвластие. Крачка втора: в калабалъка шепа хора превземат някоя правителствена сграда и обявяват „работническо-селска власт”. Крачка трета: тази шепа хора апелира към СССР за „братска помощ против буржоазната реакция”. Крачка четвърта: Червената армия нахлува в съответната държава, за да окаже братската помощ.

През 1919 г. Съветска Русия е заета с гражданската си война и няма възможността да приложи тази стратегия по време на комунистическите въстания в Германия и Унгария. През 1923 година българският опит за повторение на същото изобщо не стига до столицата – няма окупирана сграда, няма обявено „работническо-селско правителство” и няма покана към Червената армия да нахлуе в Царство България. През 1940 година обаче сценарият сработва в случая с трите Балтийски републики, където предатели обявяват такива правителства и „канят” Червената армия. През 1956 година унгарски предатели, а през 1968 година – чехословашки повтарят сценария. Сценарият за малко да сработи и в Украйна през 2014 година, но се натъкна на ефективно противодействие, та се наложи руската армия да влиза без покана.

Съветските стратези обаче бързо разбират, че са подценили сложността на първата крачка – дестабилизирането – по отношение на сериозните демократични държави. Затова, след като „работническо-селските въстания” не се получават, в продължение на половин век Кремъл финансира всякакви медии, партии и движения, които всекидневно да клатят демократическия ред. От средата на 1970-те години към този харч се добавя финансирането на „освободителни движения” из Третия свят, които да обявят социалистически републики и така постепенно да обградят Запада с руски плацдарми.

Накрая СССР фалира, а продължилата да съществува Русия вече не разполага с ресурсите да финансира трайно медии, партии и движения. Затова някъде към 2005-2007 година Путин измисля по-ефективен начин за харчене на подобни бюджети: купува не институции, а отделни хора в тях. Хем е в пъти по-евтино, хем е в пъти по-ефективно.

За какъв дявол ти е, например, с десетилетия да издържаш в САЩ Комунистическа партия, Движение за мир и профсъюзи, след като можеш да си хванеш един отделно взет Доналд Тръмп, който да стане президент и да ти даде всичко, което поискаш? За какъв дявол да финансираш превземането на Демократическата партия, когато можеш да пуснеш свой агент да клевети сина на президента Байдън, така щото партията да се заклати и въпросният Тръмп да стане отново президент?

Очевидно е, че във всички западни държави институциите не са купени накуп, а са пробити на различни нива от руска агентура, вербувана поединично. Когато например се вземе институционално решение на Украйна да бъде дадено някакво оръжие, а то все не тръгва, оказва се недоокомплектовано, натъква се на правни пречки – търсете руския агент, който някъде по средата на веригата е скрил документи, отклонил е заповеди или просто не е правил нищо на работното си място. Когато някой западен политик скочи в подкрепа на Русия, макар да знае, че с кариерата му ще е свършено – проверете го, да не е агент. Когато някоя западна медия започне да разтяга дъвката, че „в една война винаги и двете страни имат вина” – търсете агента.

В съветските времена, докато основният подривен бюджет отиваше за издръжка на партии и движения, руснаците вербуваха индивидуални агенти по класическите начини: с раздаване на пари, галене на наранено его, раздухване на обиди у хора, склонни да винят за своите неуспехи другите.

Днес, според висши служители на западните служби, нещата са се променили. Агентите са вербувани предимно по идеологическа линия, чрез подмяната на демократическия наратив с конспиративен или радикален такъв. Човекът, който е убеден, че демокрацията е измама, защото зад нея стоят тъмни конспиративни сили, лесно се радикализира. И търси начин да мъсти. Тук се появява руското разузнаване и го окуражава да тръгне на мъст.

Някой ваш познат се радикализира и бълва конспиративни теории? Проверете го. Един на десет е вероятно руски агент (особено в България).
Разбира се, парите продължават да играят съществена роля, но на преден план все по-ясно излизат компроматите. Всеки – абсолютно всеки, няма изключения – който като млад се оказва в Русия като студент, специализант, служител в международна фирма, за „обмен на опит”, на гости дори – всеки е следен, подслушван, сниман и вкарван в ситуации, които впоследствие могат да се окажат компрометиращи. След едно-две десетилетия, когато въпросният човек е станал някакъв фактор в страната си, руснаците му напомнят за бурната му младост в компанията на невъобразимо приятни руснаци и неотразимо прелестни рускини.

Виждате как европейски държавник има необяснимо поведение, подкрепящо руската агресия? Наблюдавате журналист да разсъждава за величието на Русия или за нейното християнско човеколюбие? Веднага проверете дали като млади тези хора не са ходили на обмен или на специализация в Русия.

Не е необходимо, според путинската стратегия, директно да помагаш на руската агресия. Можеш просто да придвижваш напред руските наративи, които дестабилизират демократичния ред. Това днес е достатъчно, тъй като стратегията на Путин не е тази на СССР. Той не залага на размирици, които да доведат до появата на „работническо-селска власт” и до покана Червената армия да дойде на помощ; от тази гледна точка „молбата” на „депутатите” от Приднестровието Русия да ги спаси от молдовската власт не е сериозно упражнение.

Стратегията на Путин е: първо, да завладее с военна сила (и без да чака покана) съседните държави, като така възстанови както СССР, така и Източния блок от Полша до България; и, второ, да обезвери, отслаби и уплаши Запада до такава степен, че да го неутрализира на световната арена, или дори да го превърне в свой помагач при възстановяването на действителността отпреди 1990 година. За целта в Германия например не му трябва Комунистическа партия; трябва му канцлер.

В тази стратегическа картина страни като България са двойно губещи. От една страна, именно те са най-наводнени с руски агенти и са, следователно, най-нестабилни в своята политика и икономика. От друга, когато му дойде времето Путин все пак ще вкара армията си в тези страни и изобщо няма да пита кой в миналото му е помагал и кой – пречил. С армията си ще докара няколко влакови композиции с изгладнели руски чиновници, които ще вземат цялата власт и ще присвоят цялата собственост.