България - Англия през очите на една грация

Василена Иванова | 15 октомври 2019 в 12:29 | 2087 |0

Иска ми се да започна този текст с най-яркото ми впечатление от снощната колоритна вечер, където нашите момчета меко казано загубиха. Само, че определено не съм сигурна кой е този спомен, който да остави следа в мен. Просто не е един.

Дали фактът, че англичаните бяха изумително добри. Дали агитката им, която беше по-шумна от нашата и ако трябва да бъда честна на няколко пъти се съгласих с техните коментари по наш адрес. Дали това, че българският отбор според мен излезе от самото начало с мисълта, че тези 90 минути трябва да минат по-бързо. Или пък фактът, че за пореден път запалянковците, които се смятат за истински мъже в публиката, успяха да направят така, че няма световно спортно издание, което да не опише колко примитивни са някои българи. Не само на терена, а най-вече в публиката.

Ще го кажа с мои думи – на жена, която не разбира от футбол – този мач за мен беше смесица между риалити формата "Игри на волята", песента на Криско и Слави Трифонов "Гледай как се прави" и обстановката в някоя квартална кръчма, където след пет ракии мъжете стават безсмъртни.

С риалити формата определено бих описала нашите футболисти – тичат, но не знаят накъде, нямат особено голяма идея и стратегия, сблъскват се един в друг и не комуникират помежду си. Разбира се, има и добри моменти, в които за щастие Пламен Илиев успя да покаже, че не се отказва, въпреки всички безспорно красиви и точни попадения от страна на английския тим във вратата му.

Песента на Криско и Слави я свързвам определено с гостите ни. Дойдоха, за да покажат как се играе футбол. С логична игра, със сплотен отбор и уникални играчи. Същото направиха и феновете им, както и техните журналисти. Лошото в случая не е, че сме много по-слаби, а че дори нямаме желание да се научим от живия пример пред нас. Поне аз така смятам – не желаем да приемем закономерностите в живота.

За кръчмата мисля, че е ясно – трудно ще им е на БФС и УЕФА да обяснят на масата мъже, които очевидно не проумяват, че расистките подвиквания пречат единствено на нас самите и подкопават все повече така или иначе минусовия ни имидж. Щом все пак са взели решението за себе си да бъдат такива, приканвам ги да го направят от любимия им диван, а не пред хората на стадиона. Но отново подчертавам – аз съм просто един страничен наблюдател, който иначе обича спорта, претъпканите стадиони и напрежението на играта.

Много ми се искаше моят коментар е да по-скоро смешен, а не плачевен. Извинете ме, но не ми беше смешно. Напоследък разсъждавам много над въпроса: Какво означава да бъдеш истински добър спортист? Мисля си го не само, когато гледам футбол. След мача България - Англия в главата ми изниква тази мисъл: Как искаме да имаме успехи, като самите ние не уважаваме противника си? За това, че не показваме уважение съм убедена, но си мисля, че не уважаваме дори и себе си. За да побеждаваш, трябва да се научиш да губиш, но и най-вече да уважаваш труда на противника си. Ние го уважихме – с маймунски подхвърляния и средни пръсти. Типично по нашенски. Питам се какво щеше да се случи, ако обидите бяха към нас? Може би щяхме да слушаме по новините за няколко англичани, внезапно постъпили в болница след сблъсък на агитките.

Именно напук на всичко пък Англия ни написа една "шестица". В началото на второто полувреме споделих на колегата ми, че ако продължат в същото темпо, резултатът ще е 9:0, тъй като през първото ни се падаха на всеки десет минути по един гол. Тъкмо си казваме "хайде още малко, нека да издържим на този резултат", минават десет минути и отново гол. За щастие или пък не, прогнозата ми не се сбъдна. "Жалко, защото щеше да бъде добро заглавие", мислих си, а след това си казвах "не си мисли така, защото ще вземе да се сбъдне".

Ще завърша своя скромен коментар с впечатленията ми от края на вечерта. Винаги съм смятала, че след мача дори е по-интересно. Всички фенове се събират, нямат търпения да видят любимите си футболисти, да си поговорят или да се докоснат до тях. Готови са да чакат дори и час, само за да ги зърнат. Както обаче предполагате, това не се случи. Нашите се изнизаха с наведени глави, а българските фенове, които бяха останали, дори не ги погледнаха. Те чакаха англичаните, а всеки, който излизаше от тях, беше догонван от усмихнати деца, чиято мечта беше да се докосне до тях.

Може би точно там е същината на играта – децата да изгарят от щастие, когато видят любимите си футболисти. Именно така се раждат и големите звезди. Само, че трябва да има някой, който да им дава добър пример. А кой беше той снощи?

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !