Луната като палачинка

Николай Фенерски | 01 септември 2016 в 13:1740500

Лудата ми леля ми дойде на гости. И вика, че със сигурност вече е установила, че имаме еврейска кръв, с доказателства разполагала. И така като взех да изчислявам, излезе около 6 процента някъде тая жилка. И сега, след толкова много години, в които разказвах колко коварни са юдеите хазари като Дьорд от Унгария, макар че много обичам някои филми на Уди Алън, а „Пианистът“ и „Животът е прекрасен“ смятам за шедьоври, ми се налага да преосмисля малко отношението си и да призная за пореден път онази стара истина, че врагът не е вън от мен и че битката е само вътре, както и Металика пеят. Получи се дълго и доста къдраво изречение, но мисълта е простовата, бих казал. Всеки трябва да воюва с фарисеина, дето е в сърцето му. Вътре у теб това хитро жълто еврейче се опитва да замаже съвестта ти, да те накара да се чувстваш комфортно и уютно насред лъжите и измамите си, оневинява те то, но не можеш да му се даваш – на себе си говоря, не на вас.

Лудата ми леля просто е своенравна и егоцентрична, нищо повече. Характерът й е тежък, в нейно присъствие човек трябва да проявява лекота, за да уравновесява ситуацията, не казвам диалога, такъв не съществува. Седим около масата, приготвил съм преди поста някакво месо на огън, много му разбирам и готвенето ми е втора природа, а кашерната храна ми е идея фикс, отпреди да съм знаел за чифутина у мен, шегувам се. Обсъждаме предците си, бабите си, дядовците си, така навярно си помагаме да се разберем по-добре, да установим причините за поведението си, въпреки че цялата отговорност за постъпките и думите си я носим сами и е подло да прехвърляме на бедните старци вината за собствените си грубости. Но лудата ми леля има своя собствена система за самооправдаване и всяко нейно изречение започва с личното местоимение в първо лице единствено число. Я, я, я, я. Это ты взорвал наш танк? Я, я. Говорим си с нея на руски, но живее в Германия. Бившите й приятели от СССР я обвиняват, че е предала родината срещу материално благополучие. Разказвал съм ви вече за разпиляното ни семейство, погледнете линковете по-нагоре вдясно.

Ubi bene ibi patria, „където ми е добре, там ми е родината“, тая пословица не съм я измислил. И ако ви се струва много лоша, помислете колко по-гнусна е поговорката „кроткото агне от две майки бозае“. Много хлъзгаво, нагаждачески и по български, да не заемаме позиция, да сме добре и с тия, и с ония, само рахатлъка да не ни развалят. Между другото, това с рахатлъка от славяните идва, няма славянска страна, която някога да се е управлявала сама за дълъг период от време. Тук южните славяни са си искали спокойствието, щом ония диваци българите ги влече да си организират държава, няма да им пречим. Словаците и чехите са били част от Австроунгарската империя, щото пак на славяните не им се е занимавало с администрация. В Русия скандинавците са били организаторите, варягите, на масата й дай да си прави водка там, вино по нашите ширини и да не я закачат. Размишления на общо основание по темата родина. Моята родина е моето семейство, моите приятели, моите места, останалото са символики за повдигане на духа, от което нямам нужда. Нито искам химн с еврейска мелодия, нито се вълнувам при вида на трите цвята на флага, присъдени на страната ми кой знае по какъв метод и кой знае от кого. Това с националната гордост е вече изтъркано и не върви. Хайде гордейте се с чистите българи от ФК „Лудогорец“, а?

И да допълня, не съм безродник, българин съм. Щото 50 % са си 50%. Щото говоря езика, щото го преподавам дори на циганета и българчета, щото работя в България и дори си плащам данъците, за да имат ония хрантутници, големите българи из министерства и институции, какво да разпределят като бюджет, за да може баща ми да взима пенсия от 250 лева на месец. Не е важно колко ти е пенсията, а колко време ще я взимаш – дотам докараха народния гений, да сътворява такива пословици. За родината мога да ви говоря до утре, без да ми омръзне. Главно защото съм получил такова наследство от предците си. Един от тях се е сражавал с турци в Ботевата чета. Щото турците са били врагове. Щото са мюсюлмани. Щото никога нищо добро не са ни мислели те на нас гяурите. Друг от предците ми е бил разменен срещу руски военнопленник, менкат си ги Сталин и Хитлер. И пращат човека обратно в Германия, а синът му и дъщеря му, моят дядо и сестра му, остават без родители някъде там в Грузия. Кое е било родина за дядо ми? Грузия ли, СССР ли, Германия ли? И как ще ми докажете, че това родината било свято нещо, когато всяка комунистическа държавна администрация се гаври с поданиците си, както намери за добре? Така че родината е тясно понятие, пак казвам, родата, приятелите, селото.

Лудата леля ми припомня оня епизод от житието на нейния баща, дядо ми, когато остава сам насред пустинята в Казахстан на 14 годишна възраст, тоест не сам, а за ръка с две години по-младата си сестра. Двете деца стоят насред пустинята и гледат. Зяпат звездите. И луната зяпат. И тя е като палачинка. Сравнението е на дядо ми. Искало му се да хапне нещо, че коремът му стържел, от седмица нищо не били вкусвали, само вода тук-там. Сега, когато всеки ден и всеки час навсякъде има материал, когато знаят какво е глад малцина, това сравнение звучи странно. Луната като палачинка. Но дядо ми заспал, посъбудил се и в просъница погледнал тая кръгла мръсница, дето не ни дава покой нощем и му се сторило, че може да се протегне, да я вземе с ръка, да си я намаже с малко масло и конфитюр и да я изяде. Това той разказвал години по-късно на щерките си и те ми го разказваха на мен. Къде е била тогава неговата родина и защо го е изоставила? Родината май не се вълнува много от съдбата на децата си.

Другият ми дядо от село Соколаре славеше комунистическата си родина. Защото на 11 години остава без родители, умират от туберкулоза, не се научава да пише и чете, но за сметка на това успява да си построи къща. В същата къща се връщам с радост, когато ми се прииска да отида при извора си. Той смяташе, че благодарение на социалната политика на оная държава е успял да я построи, а не беше от най-работливите, аз бачкам доста повече от него, на няколко места, но едва ли ще успея да построя къща. За да построиш нормална къща днес, ти трябват сто хиляди. Нямам толкова. И десет нямам дори. Сиромах съм, въпреки тия съмнителни 6 процента в кръвта ми. Говоря ви за мъртви хора и минали времена. Сравнявам времената и си мисля, че нищо не им пречи на онези, дето управляват съдбите на държавите, да ни докарат отново до там. До нищетата, бедността, глада, войната. И когато това зло отново дойде, тогава хич няма да ми е до химни, знамена и гербове. Празна и пуста символика, която никога не ме е трогвала. Тогава, когато луната стане като палачинка, ще ми е само до най-близките, до семейството и приятелите. И до онова място, дето завинаги се е съхранило у мене и което вече даже не съществува наяве.

Гордея се и с това, че съм кръстен в Спасо-Преображенския събор в Петербург, построен още през 1754 година и чиято ограда е издигната със 102 бронзови турски оръдия като стълбове, обърнати с дулата надолу, пленени в 1828 – 29 година по време на Руско-Турската война. На някои от оръдията има надписи на турски - „Дарявам само смърт“, „Гневът на Аллах“. От тия дула повече гняв и смърт няма да излезе никога!